СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ПРОЛОГ
От средата на 14-ти век до края на своето съществуване българската държавност в лицето на легитимнoто Търновско Царство преживява дълбок упадък завършил с нейното фактическо унищожение. Силно впечатление прави на всички, които се занимават с този период от нашата история, че фактически тази сравнително стара държава с отдавна установена държавност и закони пада за по малко от 25 години под властта на не толкова силната, а по-скоро митилява османска държавица. Този период, обхващащ края на царуването на Иван Александър и синовете му Иван Шишман и Срацимир, се характеризира с пълната завършеност на феодалните взаимоотношения. Това означава, че репресивната машина работи на пълен ход и редовият човек е сведен до биологична единица, снасяща данъци на феодалите и държавата. Войската е от платени наемници и не надминава числеността от 10 000 човека при Иван Александър и около 5000 човека при Иван Шишман. Българските селяни са вписани в категориите парици и отроци, военизираният бивш свободен селянин не съществува. Всички тези парици и отроци, както и зависимото градско население са обложени с многобройни данъци и ангарии, от които като в омагьосан кръг излизане няма. Парика и отрока, се ражда такъв, живее като такъв и умира като такъв. Имотът, вещите, и добитъкът на селянина са или царски или на местния болярин. Възможност за излизане от блатото няма. Свободния общинник със собствена земя и инвентар за обработването ѝ, е в миналото, залязъл след успешното узурпиране на престола от Ивайло. Православната Църква е официалният легитимен посредник между Бог и роденият крепостник. Тясно и неразривно свързана е тя с царската власт в държавата. Последните български царе дават огромни суми от хазната за поддръжката и охолния живот на владиците от висшия клир. Сума пари се раздава бедава за строежа на нови помпозни църкви, манастири и скитове. Разбира се, църквата се отблагодарява достойно на своя благодетел – царя, под формата на множество похвални жития, краснописания, благодарствени молитви и благопожелания. Ако се зачетете в старите текстове, ще се уверите, че българският цар Иван Александър е описан като жив светец. Също така православната църква е и най- верният стожер за запазване на статуквото в средновековното общество. Така, на зависимия човек се втълпява идеята, че такъв трябва да бъде, така му е отредено и единственият му шанс да стане свободен, е след като предаде Богу дух, да отиде в рая. Само че за да отиде в рая, трябва да е много, ама много послушен на земята. И така да се върнем към обикновения човек и да видим какви алтернативи има пред себе си за излизане от положението, в което се намира...
Първи начин - на фона на всеобщата мизерия по селата , разцъфтяват модерните за времето си, отшелничество и аскетизъм. Общо взето, всеки малко от малко мислещ човек е разбрал, че за да се излезе от омагьосания кръг на всеобщо мизеруване и оскотяване, спасението е в православната църква и произлизащите от законовите разпоредби кирии. Появяват се множество скитове под път и над път, обитавани от самоназначили се отшелници и аскети. Тези твърдят, че искат да живеят праведно и общуват директно с дядо си Боже. По цял ден молитви и общуване с Господ изисква обаче някой да те храни, кой? Ами има кой – близките села по закон, с щедрата благословия на царщина и църква, отделно не плащаш никакви данъци – нали се молиш за спасението на народ и отечество. Тези отшелници и аскети са по произход парици и отроци, намерили начин да се откачат от мизерното съществуване и да поминуват от новото си амплоа на божии хора. Веднага след смяната на държавността по българските земи, тази категория боголюбци изчезва със смайваща бързина, поради липсата на балами, които да ги хранят, в условията на анархия, задълженията на крепостниците разбира се, отпадат.
Вторият начин за спасение от смазващото скотско съществуване е да хванеш гората и да се препитаваш като разбойник. Тук, обаче опасността да те заловят и накажат (със смърт, разбира се) е много голяма, така че на това поприще се подвизават предимно хора, на които е паднало пердето, склонни към анархия и с дадена кауза. Мисля че, тук е мястото, където трябва да отбележим, че след краха на българската държавност, традицията за разбойничество достига пълен размах, поради липсата на организирани репресивни гонения, а от там и чувството за пълна безнаказаност. Вкарва се нов елемент в разбойничеството, а именно противоборство с чуждите завоеватели, което и докарва ореола на закрилници народни. Не трябва да си правим илюзия, че тези разбойници (на по-късен етап, хайдути) са гонели карес на турските завоеватели, о не, всичко живо, което е минавало през техните посии, без значение от народност и вяра, е давало фира откъм имущество и не рядко откъм живот.
Трети вариант, който не е точно спасение, а по-скоро автореакция на отчаяние, е преминаването към ереста богомилство и подобните ѝ - манихейство и павликянство. Слушайки за това как всички са равни пред Бога, за това, че реалният свят е дело на дявола, а истинският живот е на небето, как властимащите ще бъдат наказани в отвъдния живот и живеейки в общини, където привидно всички са равни, тези наши предци са се удовлетворявали от мисълта, че има решение за проблемите им в задгробния живот (ех, нещастници мили). Привидно подчинени на държавата и признаващи царя, но отричайки православната църква с нейните претенции относно правата ѝ над душите и телата на хората, тази не малка част от народа, пръсната в отделни общини по цялата територия на Търновското Царство, в навечерието на падането на държавността ще изиграе немаловажна роля с бездействието си и мълчаливия отказ за подпомагане на официалната власт, предрешавайки крайния изход. В не много по-късен етап, тези ще приемат исляма като своя религия и ще се отцепят исторически от своите събратя българи, наричайки се гордо ‘помаци’.
Друга една от основните причини за рухването на българската държава е икономическия срив настъпил непосредствено след смъртта на цар Иван Александър. Използвайки находчиво момента около смъртта на царя, емира Мурад предприема офанзива срещу Търновското Царство, отцепвайки почти без съпротива по-голямата част от земите на юг от Балкана и това е началото на краха. Новият цар Иван Шишман е смятан меко казано за нелегитимен от по-голямата част от болярската върхушка, чиито представители управляват административно страната. Именно тези боляри в качеството си на властимащи, допринасят за сравнително мирното и безпрепятствено преминаване на южните части от държавата към османското емирство. С това, както и с по-раншното преминаване на района на Средец заедно с цялата област към османската държава, Търновското Царство остава с едва половината си територия. Тук не става въпрос за отдавна отцепилите се деспотства, княжества и други полусамостоятелни административни единици. Автоматично секва прихода на постъпления от тези райони в царската хазна, довел до колапс в плащанията на държавата. За пример, ще спомена, че монетите сечени през последните 10 години от управлението на цар Иван Шишман намаляват размера си с 50 процента, а съдържанието на сребро в грошовете е под 30 процента. Опитвайки се да компенсира загубите в хазната с неимоверно увеличение на данъците от подвластните северни райони, управата довежда до реакция на непукизъм от страна на данъкоплатците – селяни и градската беднота. Тази реакция ще се прояви най-ясно при последната офанзива на османските турци срещу берящата душа българска държава, а именно липса на каквато и да е въоръжена реакция за общонародна защита от страна на редовия българин. Рефлективно, нямайки възможност да издържа числеността на платената войска от времето на баща си , Иван Шишман остава през последните години от управлението си с камерните 5000 човека, които е несериозно да се нарекат войска.
Последно в това предисловие, искам да обърна внимание на един факт, който трайно и целенасочено се загърбва от историци и аналитици, когато стане дума за причините за падането на българската средновековна държава. Става дума за така наречените ‘войнуци’, или още ‘войнугани’ и тяхната роля като гробокопачи на българската държавност.
Първо, ето какво показва преброяването на тези войнуци по българските земи през далечната 1477 година: 30 000!!! Правилно прочетохте. Това е цифрата, и то само за областта под Балкана. При това, да видим като какво е това войнук (войнуган), според старите определения на османците: това е въоръжен и облечен с ризница и шлем (джебелу) конник, чието единствено задължение към османската държава, е да участва в завоевателните походи наравно със спахийската конница. Естествено въоръжението му едва ли е било сопа и прашка...
Да видим привилегиите – не плащат данъци с изключение на данък джизие (поголовен данък), имат имоти, които са неприкосновени (за издръжката на война), не биват притеснявани от администрацията и най–интересното – забранява се със султанска заповед да бъдат помюсулманчвани! Събират се за поход в отделни от спахиите отряди със собствени командири – избирани от техните среди, като единствено най-висшият им началник е османлия. Войнушките отряди имат собствено знаме, което е различно от османското. Това със знамената между другото, просъществува чак до 1876 година, описано е от Захари Стоянов в неговите „Записки” (за това трябва да се направи отделно проучване, защото е интересно от страна на българската средновековна хералдика). Това военно формирование в този си вид е просъществувало до 1522 година, след което е принизено до спомагателна, обозна войскова част, обслужваща конете на султана. Интересно сведение е, че част от джебелу войнуците са използвани от османската власт за разузнавателни и диверсионни мисии, преди основната войска да настъпи в даден район. Като териториално разпределение в българските земи, тези войнугани са особено компактни в областите около Пловдив, Пазарджик и Средногорието, както и Сливенско и Ямболско, като сборният пункт на войнуците е Пловдив, където административно прeбивава и войнушкия бюлюкбашия. Не че ги няма и другаде, като например в бившото Кюстендилско Деспотство, предадено без бой на османците след смъртта на последния си деспот Константин и тези съсредоточени в Никополски санджак, но според мен факторът, наклонил везните на военното щастие към младата новосъздадена османска държава са точно предците на тези войнугани от Тракия и Средногорието, с ударната си сила и познаването на терена и крепостите по цялата територия на Търновското Царство, подпомогнали безпроблемното му овладяване за период от 25 години. Близко до ума е, че прародителите на регистрираните като джебелу войнугани през 1477 година не ще да са били сеячи и копачи, а български средновековни войни, основната задача на които е била пазенето на крепостите и граничните райони с византийската империя. И така след като при преброяването през 1477 година, броя на войнуганите само в посочените южни райони е 30 000, колко ли са били войните преминали на страната на емира Мурад през 1375 година? Ами при положение, че това войнишко население не попада в графите на избитите и прокудени от местообиталищата им българи, считам че цифрата 20 000 човека е близо до истината.
Въпросът е Защо? Защо тази не малка за времето си войскова сила, застава на страната на завоевателя и по този начин решава съдбата на българската държавност за период от близо 500 години? Труден въпрос, с няколко възможни отговора или микс от тези отговори.
В разказите, които ще последват този пролог, ще се опитам да дам хипотетичен отговор на въпроса Защо? Половин хилядолетие по-късно, наследниците на тези войнугани ще отсрамят дедите си, вдигайки се единствени на въстание за освобождение на България по-известно като Априлското въстание.
По същото това време младата османска държава е ограничена в човешки ресурс и едва ли има капацитета да води продължителна изтощителна война за окончателно овладяване на съседите си, отделно от това са непознаването на топографията на сложния релеф на полуострова, както и местните метеорологични фактори. Не смятам, че елитната войска от спахии, еничарския корпус и ‘яя’ пехотата са надхвърляли 25 000 човека. Това е видно и при битките при Плочник (1386 година) и Косово Поле (1389 година), когато на бойното поле под предводителството на емира Мурад се сражават 25 000 войни, включително подкрепленията от войнуци. Небивалиците, заложени в учебниците по история и насажданото от ‘корифеите’ историци мнение за невероятната, непобедима дива войска на османците през този период и отчаяния отпор на населението за защита на царството, са меко казано глупости. Доказателство за това е пълното поражение при Анкара, нанесено на Баязид и компания само 10 години след овладяването на бившите български царства и деспотати. Да не забравяме и факта, че въпреки желанието на княз Фружин и братовчед му Константин да организират контра за възвръщане на държавността, след краха на Баязид и настаналото междувластие след 1402 година, никой, ама никой (с изключение на 2000 – 3000 ентусиасти очакващи кирия от случващото се) не се трогва от идеята за възстановяване на българската държавност и претърпяват пълно фиаско завършило безславно през 1408 година.
В подкрепа на горе написаното може да се зададе следния интересен въпрос, избягван от историците като горещ картоф: откъде са взети границите за разделяне на Източна Румелия от Княжество България по време на Берлинския Конгрес? Интересното в случая е, че тези граници показват точно доброволното предаване на подбалканските земи от болярите и войнуците 400 години преди това. Явно има турски документи, доказващи доброволното преминаване на всички области на юг от балкана към ранната османска държава. Затова и остават подвластни на турската империя под името Източна Румелия. Още по-интересна е южната граница на Източна Румелия , показваща нагледно завладените със сила земи около Одрин и източна Тракия след погрома при Черномен. Явно тези завзети чрез военна сила земи се смятат за изконно турски от всички присъстващи велики сили на Конгреса.
С това смятам да приключа. Време е и за разказите...