СПИРАЛАТА НА ВРЕМЕТО - ОТСТЪПНИЦИТЕ (Част 1)

В полето под стените на Филипопол се белееха няколко десетки войнишки шатри. Шумът от дрънкане на метал и човешки говор, идващ от там, доминираше над целия град и крепостта. Войниците бяха повикани за поход и обичайните дейности, свързани с предстоящото тръгване, бяха в пълен ход.

Седмица преди това десетникът Панко и останалите запасни воини от село Мечка, Панагюрско, получиха нареждане от вестоносеца на хилядника болярин Рад да се явят в пълно бойно снаряжение на обичайния сборен пункт в крепостта му. Панко разсеяно подшиваше дъното на войнишката си торба и размишляваше над съдбата и превратностите, които му предложи тя през последните години.

Помнеше, сякаш беше вчера, как на обичайния сбор на отряда преди няколко лета боляринът Рад пристигна придружен не само от обичайната си свита, но и от десетима османски воини, нагиздени според поганския им обичай. Шепот на учудване и негодувание се разнесе тогава сред част от събраните за преглед войскари. Един от агаряните, явно по-горен от останалите, подаде свитък на болярина. Рад зачете специално написания на български емирски ферман. Емирът Мурад, който тук се титулуваше вече султан, даваше големи правдини и привилегии на воините, които застанат в редиците на османската войска. При отказ да участват в походите на султана, пишеше там, воините се считаха за негови врагове и като такива биваха разоръжавани и попадаха в категорията на безправната рая. Настъпи гробно мълчание. Боляринът огледа отряда, бяха хиляда воини, и добави натъртено: „Очаквам отговор до два дни“. След това разпусна стройните редици.

Последва реакция, която явно се очакваше. Воините се пръснаха по палатките – някои мълчаливи, други говорещи оживено. Панко не беше сред учудените. Броени дни преди сбора стотникът Войн, негов боен другар от дълги години, беше се отбил уж случайно в Мечка на път за Панагюрище. Стана така, че пристигна привечер и Панко му предложи да остане за нощта. Панковата хижа беше голяма – имаше три стаи, така че можеше да си позволи и гости. Панковица подреди вечерята на двора под лозницата. След вечерята децата с Панковица влязоха да легнат, а мъжете останаха да опитат виното на домакина. От дума на дума Войн стигна до същината, за която се беше отбил в Мечка. Първо започна с новото вдигане на данъците, изяждащи труда на хората, след това премина към новините от Търнов, където новият цар Иван беше наследил трона, ощетявайки старшия си брат Срацимир. Заедно клатеха глави и тълкуваха. Тогава Войн го погледна преценяващо и след кратко колебание почти шепнешком спомена, че боляринът Рад и много други са преминали на страната на поганците. Настъпи мълчание, Войн погледна косо към Панко, за да види ефекта от думите си. Панко, природно схватлив човек, вече усещаше, че стотникът не се е отбил случайно в Мечка. Продължавай – каза той също така тихо. В нощната тъмнина се чуваха само хлопките на добитъка по дворовете и спорадичното пролайване на селските кучета. Войн продължи все така с полушепот, описвайки фермана, с който агарянинът признаваше правдините на войскарите, даваше им привилегии и ги освобождаваше от данъци, ако преминат доброволно на служба при него.

Войн замълча, зачу се само бухането на сова нейде в съседното дворище. След като не чу ни дума от Панко, стотникът добави категорично: "Аз реших – отивам с болярина Рад". Панко гледаше невиждащо в нощта, мислите му бясно препускаха объркани, несвързани. Като в странен бесен калейдоскоп виждаше ту картини от изпепелени села и тела, потънали в кръв, ту се сещаше за церемонията, когато се закле като млад войскар да служи на цар и народ, последваха отново кървави спомени от битки, мъртви тела и миризма на смърт. Изведнъж ярка картина блесна в съзнанието му, с ужас видя сякаш наяве децата и Горана бездиханни, окървавени сред отломките на горящата хижа. Панко настръхна, мравчоци запълзяха по гърба, а ръцете му затрепериха неудържимо. Не, това не трябваше да стане! Бог високо, цар далеко – мина като светкавица спасителната мисъл. Панко се улови за нея. Войн разбираше много добре състоянието на десетника, същото беше видял вече стотици пъти. Затова и изчакваше търпеливо, всеки сам стигаше до истината за себе си.

И Панко беше достигнал до своята истина: застана редом с Войн и болярина на другия бряг, загърби царщина и клетва. Мнозинството от воините постъпиха по същия начин, останалите бяха разоръжени, взеха им ризниците, шлемовете и отличителните за войскари знаци. Пуснаха ги да си ходят... На третия ден от сбора отрядът на хилядника болярин, придружен от османците, се отправи към Филипопол.

Някак мимолетно се отрониха няколко години. Панко мирно обработваше бащината си земя и се радваше на поотрасналата вече челяд. Сегиз-тогиз научаваше нещо за бурята, рушаща Загорското поле и Западнотракийските земи, по време на воинските събори в крепостта на болярина Рад, но егоистично отхвърляше всички ужасии, мислейки за собственото си спокойствие. „Тук, на село всичко е спокойно, ето дори и в крепостта на войводата няма напрежение“ – мислеше си той. Когато обаче се прибереше у дома и погалваше бащински малките руси глави, и целуваше къщовницата си Горана, усещаше настръхването на кожата по гърба отново. Трябваше да минат дни, за да спрат кошмарите в съня му.

И ето че дойде денят, за който беше молил Господ никога да не дойде – на вратника се появи Войн и след като го повика, тихо каза:

– Почва се, викат ни на бран, сам боляринът ме праща.

Панко се засуети, не се сети да отвори вратника на госта. Оплете се – езикът му се върза, окашля се, погледна виновно към стотника и дрезгаво прошепна:

– Аха, да, имам да кося ливадата... аз... а...

Войн го огледа строго, отдалечи се от оградата и рече тихо:

– Имам да навестя и други, сборът е след три дни в крепостта на хилядника – врътна се и забързано заслиза по тясната пътека към следващия двор.

Три дни Панко се щура из дома си като несвестен – спря да спи, да яде – не забелязваше ни деца, ни жена. Горана го поглеждаше загрижено, така не го беше виждала от години, но не смееше да пита – знаеше на какво е способен в гнева си и изчакваше. На третия ден Панко оседла коня, притегна оръжието прегърна жена си и вдигна децата, та ги разцелува, но лицето му оставаше каменно. Горана го погледна въпросително и запита тихо:

– Накъде?

– Не знам – въздъхна Панко. – Бог да ви пази... Парите ги знаеш, скрих ги в огнището, а хартията с бащинията е в раклата с чеиза...

Панко скокна на коня и преди да чуе отговор, го подкара в галоп към заник.

След като излезе от село, десетникът се отправи към извора с върбака, слезе от коня, оставяйки го да скубе тучна трева и заби лице в отрудените си напукани ръце. Емоцията, крита три дена, избухна с пълна сила. Тежък мъжки рев излезе измежду сключените ръце, сълзи закапаха изпод възлестите пръсти. След преминатия душевен срив, Панко падна на колене и гледайки ясното небе, отправи горестна молитва към Божия Син и Богородица за защита на семейството си. Успокоен донякъде и изтощен от непосилните душевни терзания, десетникът поведе на юзда коня към крепостта, навел глава.

Три месеца по-късно Панко вече беше обръгнал на жестокостите, съпътстващи всяка завоевателна война. Смътно си спомняше кога се сбраха с агарянските орди на Тимурташ при димящия разрушен Маркели и как обединената турско-българска сила нападна и завладя крепостите, пазещи източните проходи, и напредна към Търновското царство. Мозъкът му милостиво изтриваше лицата на избиваните хора, сърцето вече не трепваше от бруталните убийства на деца, жени и мъже. Така премина като насън превземането на Айтос, дървените укрепления в прохода, наречени по-късно от турците Неязлар, и Овчага на север. Навлезли в териториите северно от Хем, турците пощуряха – отвличаха хора, клаха, палиха и грабиха. Техните български помагачи не падаха по-долу. Представите за морал и човешко отношение бяха разбити на пух и прах, животинското у човека разцъфтя и взе своята дан. Така, подлагайки на меч и огън села и кули, турско-българската войска достигна здравите стени на Овеч.

Панко гледаше нагоре и недоумяваше как ще вземат и тази крепост. Нищо не трепваше в душата на десетника...