Приказка за надеждата
ПРИКАЗКА ЗА НАДЕЖДАТА
Надежда имá щастливия шанс да се роди в един неголям градец в планината. Детството ѝ премина безметежно, в задружно и любящо семейство. Искаше ѝ се това време да не свършва никога, но животът продължаваше напред, наложи ѝ се да порасне и да извърви съдбата си. Бе умна, състрадателна, добра, а притежаваше и странна дарба – да усеща лъжата и истината, което не ѝ пречеше да живее щастливо разбира се. Докато растеше и навлизаше в света на големите, постоянно свъсени за нещо си възрастни люде, разбра, че градчето замира и хората ги болеше за това. Нямаше вече младежки компании по улиците, нямаше безгрижен смях и закачки. В търсене на препитание, все по-малко млади оставаха тук. Надежда разбираше добре, че ако иска да помогне по някакъв начин на хората сред които бе израсла, трябва да пробие в големия град. Там, където се ковеше бъдещето на народа и се случваха нещата.
Кандидатства в елитен университет в столицата, приеха я и Надежда напусна малкото китно градче. По време на следването преживяваше скромно, плащаше квартирата си и залягаше над уроците, а дълбоко в паметта си, пазеше скъп спомен за дивата, зелена красота на родния край, за приветливите балканджии и грижовните си майка и татко. Не бяха много средствата, които можеха да изпращат родителите ѝ, но повече и не трябваха. Знаеше с какъв къртовски труд в рудника изкарваше заплата си баща ѝ, за да си позволят сравнително нормално съществуване.
***
Бавно, ще кажеш на забавен каданс, през загасващото му съзнание минаваха спомени от детството. Помнеше селото, в което се бе родил, великата радост и надеждата в очите на своите застаряващи родители и на малкото останали живи старци, но не помнеше името, с което го бяха кръстили. Виждаше самотното си ежедневие на дете, бягащо свободно по поляните и сенчестите горички, придружавано неотлъчно от Шаро, верния му другар. Тогава, прекалено малък, все още не разбираше какво се случва в изконната земя на дедите му, тук, където имаше ориста да се роди. По-късно дойдоха онези – различно говорещите. Не разбираше какво лаят, но видя как избиха малкото живи старци, събрани на мегдана. Беше се изплашил, не знаеше какво да прави и плачеше тихо и неутешимо върху разширяващото се червено петно, появило се, върху гръдта на майка му, изпод разкъсаната ѝ риза. Така го завариха и тези, чужденците с лаещият език. Изпадна в ужас и се остави в ръцете на натрапниците. А те му се радваха много. Първо му вързаха ръцете за старото дърво, там до чешмата със седемте корита. „Аз не съм животно!“ – крещеше наум, докато го пъхаха в набързо скованата от летви клетка. Последва повече от два часа друсане в потрошен пикап по съсипаните пътища на път към столицата.
***
Минаваха годините и в университета Надежда разбра, че не може да стои настрана от житейските страсти, бушуващи в столицата и държавата. Отзоваваше се на всеки вик за помощ и не харесваше политиканите от цялата цветова палитра, усещаше фалша и лицемерието им, затова не желаеше да има нищо общо с тяхната нечестива и подкупна същност.
И ето че веднъж, докато се разхождаше по една от главните улици, попадна между два митинга на привърженици от различни партии. Знаеше, че те са законотворците, знаеше, че те са отговорни за бъдещето на младите, на нея и на тези като нея. Не искаше да ги чува и вижда, но волю-неволю младото момиче бе вплетено в отровата на компроматната война между политиканите. Винаги недоволните от нещо си столичани, бяха препречели цялата улица и площада в съседство. Нямаше откъде да мине през плътната екзалтирана тълпа, затова се зачуди накъде да продължи пътя си. Да се върне назад ли, или да изчака разпръскването на разноликата тълпа? Постепенно се заслуша в думите на агитаторите, усилени от мощни тонколони. Но, както споменах в началото на тази приказка, Надежда можеше да разпознава истината и лъжата. Заслуша се момичето в думите на оратора от едната партия, после послуша и опонента му от другия митинг – и от двете страни чу витиевати заучени клишета и неискрени обещания, които щяха да направят властимащите по-богати, а бедните още по-бедни.
***
Животът му мина в Зоологическата градина. Бяха му отредили място между клетките на шимпанзетата и лъвовете. Хвърляха му банани, портокали и отвреме-навреме къшей корав хляб. Всяка седмица го поливаха с маркуч, за да поддържат хигиена в клетката.
Последният от своя род сънуваше родните полета и горички. Живееше с надеждата някога пак да вдъхне чистия планински въздух, наситен с аромата на диви билки и да потича бос по росната трева. Така и не му дадоха такава възможност.
Остаря без време и все очакваше да разберат, че вършат несправедливост. Накрая се отчая. Почти повярва, че не е човешко същество. Престана да обръща глава с надежда към самодоволната, ненаситна и безлика тълпа пред клетката, при всяко подвикване: „Кажи: зеле!“, последвано от блясъка на фотографските светкавици. Правеха си и снимки за спомен. Лицата им не му говореха нищо. Бели, черни или мургави, всички те се имаха за хора, гледаше ги със съжаление, а те смятаха, че е много забавен и смешен.
***
Надежда се поогледа, намери местенце в един пуст ъгъл на площада, където поради физичен феномен мегафоните на агитаторите не се чуваха и се изправи там, една такава слабичка и невзрачна, едно непознато момиче от народа. Събра цялата си смелост и извика силно:
– Хей вие хора, елате насам! Трябва да ви кажа нещо важно! Искам да ви кажа истината! Да ви дам надежда и вяра, за да създадете сами своето светло бъдеще!
Приближиха се няколко случайно присъстващи граждани, спряха се около нея и тя започна да им говори – за доброта, братска любов, равенство и човешко отношение. Гледаха я неразбиращо, а човеците около нея ставаха все повече. Тогава я забелязаха тези, от партийните митинги:
– Коя е тази? Тя не е от нашите! – провикна се ораторът от едната трибуна.
– Напред, да смачкаме тази лъжкиня! – изкрещя неговият опонент от другата страна и двете платени агитки се обединиха и се отправиха към ъгълчето, откъдето говореше Надежда. Приближаваха със стиснати юмруци и каменни лица. Последваха няколко положителни коментара, отправени от нормалните хора, но те бяха заглушени от глухата ярост на събиращата се безлика тълпа. Отначало люти думи, а след това и камъни полетяха към младата ораторка. Първо няколко, след това много и все ръбести, големи. Камъните, хвърляни от човеците в тълпата удряха главата ѝ, снагата ѝ... Кървави струйки се стичаха по невинното младо лице, тялото се сломи. Но това не ги спря, не! Дори ги озвери още повече:
– Махай се!
– Измамница!
– Лъжкиня!
– Ние си имаме наша си истина, ти откъде-накъде ще ни казваш, кое е право за нас и кое не?
Надежда ги погледна изненадана и запита:
– Защо? Аз се опитвам да ви напомня, че сте човеци, хора! И за вас може да има светло бъдеще!
Отвърна ѝ животинско ръмжене, псувни и подигравки. Надежда, сведе глава. Думите им дълбоко я засегнаха. Помаха им с ръка, отдели се от земята и полетя над разлютената тълпа. Постепенно разгневените лица под нея се сляха в една обща размазана сивота. Надежда размаха крилете си, направи два кръга над градския площад и изчезна в небесната синева.
***
Когато го затвориха тук, бе успял да скрие кръстчето, подарено му от родителите. Това бе успял да запази и тази скъпа реликва поддържаше човешкото в него. Когато безизходицата ставаше непоносима, а хвърлените по него камъни и боклуци засипеха снагата му, човекът се обръщаше с гръб към безликите натрапници, изкарваше от пазвата си скритото кръстче и се молеше със сълзи на очи: „Боже, ти който си на небесата! Моля те, мили Боже, дай ми надежда!“
***
Тя чу зова му, погледна и го видя там долу, затворен в клетка в зоопарка. „Кой бе този клетник? С какво бе заслужил тази си съдба?“ - запита се Надежда и реши да кацне, да разбере и да помогне, ако може. А той лежеше там на циментовия под. Умираше, чувстваше всички признаци на смъртта със загасващите си сетива. Бе се предал. Не можеше да изтърпи унижението, обидата и отчаянието. Последна обелка от банан, последвана от хвърлена нечистотия падна върху изстиващото, облечено в дрипи тяло.
Надежда го погали по лицето и се разплака. Умиращият човек се усмихна, бе усетил Надеждата до себе си: „Най-после!“ – промълви и се успокои.
Надежда взе душата му със себе си и отлетя там, където никой не можеше да отнеме човешката Надежда. И заживяха заедно, там сред поляните с дъхавите билки. Той тичаше свободен и щастлив по горските пътеки и в росната трева, току до себе си, чуваше стъпките на своите приятели – Шаро и Надежда. И когато седнеха да си почиват под сянката на някой вековен дъб, Надежда му нашепваше приказки за светлото бъдеще, а Той слушаше с широко отворени очи и питаше…а, Надежда се усмихваше и тихо му говореше, че може да бъде и така както си го мисли, стига да поиска!
Край на приказката.