Новото начало (Част 9)

В НАДПРЕВАРА С ВРЕМЕТО

Наско разбра какво се случва с него в момента, в който дойде в съзнание. Панически, без въобще да се замисля, взе решение да бяга. Представи си своя топъл и уютен апартамент, мекия диван в дневната. Секунда преди да се телепортира обаче, усети убождането от инжекция в бедрото, погледна към тъмното лице на надвесилия се над него човек в бяла престилка и се озова на дивана в познатата домашна обстановка. Това го успокои за минута, но докато се надигаше от мекото канапе усети задушаване. Опита се конвулсивно да си поеме въздух, но дихателните му мускули просто отказваха да работят. Атанас стигна до балконската врата и с усилие на волята я отвори. С широко отворена уста и уголемени от усилието очи, отново опита да поеме глътка живителен свеж въздух. Свлече се на балкона, тялото му се сгърчи от болка. В угасващото му съзнание изплува последна мисъл: „Убиха ме“. Черна пелена се спусна над съзнанието му.

Андрей гледаше замислено телефона. Мислите му хаотично кръжаха около събитията, случили се през последните дни. Атанас упорито не отговаряше на обажданията му и това го доведе до решението да го посети лично в апартамента му. Друго обаче го притесняваше: телефонът на алпиниста бе извън обхват от четири дни.

„Къде си бе, човек? Защо не си включваш телефона?“ – кахъреше се той. Мария бе на лекции и нищо не го задържаше в тясната квартира. „Отивам. Трябва да разбера какво става с Насето“ – взе решение и се отправи към дома на приятеля си. Застана пред вратата и натисна бутона на домофона. Никой не му отговори. Андрей отправи мисълта си към алпиниста. Не получи никакъв отговор и след като преодоля нежеланието си да влиза в чуждото жилище, без разрешението на домакина, той се телепортира в апартамента на приятеля си. Озова се в хола, където студения вятър издухваше лекото тюлено перде на балконската врата. На прага на вратата забеляза мъжки крак, обут в лека мокасина. Андрей позна обувката на приятеля си и се отправи бавно към балкона, хипнотично вперил поглед в люшкащото се перде. Стигна до вратата и дръпна ефирната завеса. Гледката, която се отвори пред погледа му, го накара да отстъпи крачка назад. Почернялото лице на Атанас бе замръзнало в мъчителна гримаса. От широко отворената уста бе излязла кървава пяна, тялото се бе сгърчило в неестествена поза. Андрей преодоля шока от видяното и се надвеси над тялото. Попипа с два пръста кожата на ръката. Кожата бе студена и твърда. Ръката, която подхвана, се бе вдървила. „Отдавна е умрял. Единствено студа го държи да не се разлага.“ – направи си заключение. Андрей се върна в стаята и огледа обстановката внимателно. Не видя следи от борба. Погледът му се спря върху хвърления на пода туристически сак и нахвърляните в него дрехи: „ Смятал е да пътува за някъде“ – наведе се да огледа отблизо и тогава забеляза падналата под фотьойла опаковка от спринцовка: „Какво, по дяволите, е това?“ – взе в ръка опаковката и прочете емблематичното лого на щатската фармацевтична промишленост. Бавно в мозъка му се оформяше догадка. Какво общо има здрав спортист като приятеля му, пълен враг на дрогата и тютюна с тази опаковка от спринцовка търкаляща се по пода? Андрей дочу лекото прищракване на ключалката на входната врата и изчезна от апартамента, озовавайки се на пресечката до кооперацията. Тук се огледа и видя спрялата тъмна кола пред сградата. В колата забеляза трима мъже с типичните за мутрите от близкото минало безизразни физиономии на бръснатите глави и тъмни очила. Андрей се прикри зад ъгъла и се взря във входа и паркираната пред него кола. Скоро един от мъжете вдигна телефона си, Андрей се съсредоточи, отправяйки мисълта си към него и чу в съзнанието си:

- Ясно, шефе, идваме да приберем трупа. Да, без шум и направо към готовите дупки в планината.

Тримата излязоха от колата и се насочиха към входа. Андрей изчака още десет минути и видя как изнесоха тежък предмет, увит в черни чували. Мъжете се качиха в колата заедно с товари си и потеглиха. След тях от кооперацията излезе леко закръглен плешив мъж с бозав шлифер, който се огледа, пресече улицата и се насочи към паркирания наблизо автомобил. Андрей проникна в съзнанието на мъжа и скоро разбра каквото му трябваше. Докато нищо неподозиращия агент от държавна сигурност правеше маневра и потегляше по пътя, ученият изчезна.

Вече от квартирата, той се обади на Мария:

- Свършваш ли скоро лекциите?

- Остава ми един час при професор Георгиев, след това смятам да мина през библиотеката за материали – Мария се засмя – липсвам ли ти ?

- Разбира се, че ми липсваш, но ситуацията се усложни, не е за по телефона – тревожният му глас накара младата жена да се застане нащрек.

- Добре, ще помоля Петя да води записки по лекцията.

- Ще те чакам пред Университета.

Андрей облече палтото си и излезе. Докато чакаше Мария на площада пред Университета, телефонът му иззвъня. Ученият видя непознат номер и се поколеба. На петото позвъняване реши да отговори на обаждането:

- Андрей Стоянов на телефона, с какво мога да бъда полезен?

От отсрещната страна се чу на завален български:

- Съжелявам, грешка на номера. – линията бе затворена. Археологът почувства как косъмчетата на тила му настръхнаха. Нещо не беше наред с това обаждане – усещаше го с цялото си същество. Потънал в съмнения, не усети как Мария застана до него:

- Какво става, Андрей, изглеждаш като блъснат от влак!

Мъжът потрепери нервно, погледна петокурсничката с широко отворени очи и прошепна:

- Наско е убит, преди малко бях в апартамента му. Някакви типове от Държавна сигурност изнесоха трупа му в чувал. Лошото е, че току-що получих обаждане от непознат номер – грешка било. Мария, имам неприятното усещане, че сме дивеч за отстрел…

Студентката го погледна разтревожено:

- Какво ще правим?

- Да се покрием някъде за известно време. Трябва да разбера с кого си имаме работа, за да реагираме адекватно.

- На село, да отидем на село! Нали ти разправях – в Заноге, при баба и дядо. Там няма дори обхват на мобилните оператори – погледът на Мария се проясни.

- Да, изключени телефони – така не могат да проследят в коя клетка попадаме – Андрей изключи телефона си, приятелката му го последва.

Двамата се отправиха към квартирата на археолога.

- Ще нахвърляме топли дрехи в някой куфар и изчезваме – не спираше Мария – друго засега няма да ни трябва. Как ще се зарадват само моите старци!

Андрей мислеше усилено. Нещо го глождеше още при огледа на апартамента на Атанас. „Сакът! Наско не бе успял да си вземе сака!“ – премина мълниеносно през ума му малката подробност, която досега му беше убягвала. Бяха стигнали до квартирата.

- Стой, Мария, изчакай тук! Аз ще проверя квартирата и ще ти кажа дали да се качиш. Ако не се обадя до пет минути – изчезвай! – без да изчака отговора ѝ , Андрей влезе във входа и се заизкачва предпазливо по стъпалата. Стигна вратата на мансардната гарсониера и насочи мисълта си към жилището. Скоро долови чужди мисли „ На английски“ – помисли и се напрегна. Скоро разбра, че вътре го очакват двама мъже и тези хора не мислят му доброто. Потискайки първичния импулс да избяга, ученият си наложи да остане пред вратата. Нужно бе да разбере какво са намислили преследвачите му. Въпреки пълната тишина, която пазеха вътре, мислите на двамата мъже в квартирата не останаха скрити за Андрей. Така разбра че са агенти на ЦРУ и смятат да го отвлекат, за да ги заведе в пещерата на боговете. Целта на всичко това бе да се докопат до жезъла на Бастет и да получат достъп до портала за Райската планета. „Много подробности са научили благодарение на приказливия ми приятел. Горкият Наско, защо им е трябвало да го убиват?“

Андрей тихо отстъпи от вратата и заслиза по стълбите. Изведнъж в съзнанието си усети писък на ужас, извиращ от съзнанието на Мария. Писъкът внезапно заглъхна. „Къде си Мария“ – изпрати мисловен сигнал, вземайки по две стъпала на веднъж. Отговор така и не последва. Андрей излетя от външната врата и се огледа. Нищо, абсолютно нищо не показваше какво се е случило с младата жена. Андрей отново насочи мисълта си към нея, но не получи отговор.

Моше, бе паркирал малката стара кола на удобна позиция пред входа на кооперацията, където живееше археологът. От там наблюдаваше внимателно влизащите и излизащи хора, без самият той да привлича внимание. Така видя влизащите агенти на ЦРУ и подразбра какво са намислили. „ Археологът е умен, едва ли ще успеят да го хванат“ – мислеше лениво. Погледът му се насочи към двете набързо направени снимки, които държеше в ръце. На тях ученият бе сниман в компанията на млада дама пред университета. Планът на Моше бе простичък и ефективен. Не му бе нужно да се бори с едрия атлетичен археолог. Достатъчно бе да похити момичето – това щеше да направи учения достатъчно сговорчив.

Андрей не посмя да се щура повече около жилището и се насочи към кварталното кафене, по-скоро по инерция: „Да помисля на спокойствие, само за минута на спокойствие“ – крещеше спасително подсъзнанието му. Огледа внимателно клиентелата и като не забеляза подозрителни физиономии наоколо, седна на изолирана масичка в ъгъла. Поръча кафе и сода на появилата се сервитьорка. Шокът не преминаваше, мислите му се блъскаха хаотично, не можеше да се съсредоточи върху случващото се. Накрая се сети че телефонът му е изключен. „ Къде ми е акълът, мамка му! Мария може да ми се обади“ – пръстите му автоматично набраха ПИН-кода и телефонът влезе в обхват. Две пропуснати позвънявания – излезе съобщение на дисплея. „Не са от Мария“ – разочарован погледна непознатия номер. „Кой си ти и какво искаш?“ – раздразнено набра номера и постави телефона на ухото си:

- Ало?

Отсреща отговори мъжки глас:

- Андрей Стоянов?

- Да аз съм, търсили сте ме по телефона.

- Господин Стоянов, при мен е вашата приятелка , хм... млада и красива жена. Ако имате желание да я видите отново, ще трябва да ни съдействате по въпросите които ни интересуват.

- Кои сте вие ? Искам да чуя момичето.

- За жалост в момента спи и не може да говори с вас, драги господине. Колкото по-бързо ни съдействате, толкова по-добре за нейното здраве. Нали разбирате, че бъбреците и черния ѝ дроб няма да издържат дълго на тежките медикаменти с които я поддържаме?

- Разбрах, искам да я видя, след това ще отговоря на въпросите ви.

- Добре, ще я видите. Тази вечер в 22.00 часа в Западен парк – обадете се като пристигнете, за да ви насоча към алеята – разговорът приключи със затварянето на линията от другата страна.

Андрей се защура из улиците. Паниката бе завладяла цялото му същество и никаква рационална мисъл не можеше да я потуши. Така без да осъзнава, стигна отново до университета. Огледа се учуден: „Какво правя тук? Къде да ходя?“ – мислите летяха хаотично като метеори из главата му. С огромно усилие на волята си наложи да седне на една пейка в близката градинка. Погледна към мрачното оловно небе, от което спорадично прехвърчаха снежинки и потрепери от полъха на студения северен вятър. Опитваше се да се съсредоточи и да сложи край на господството на паниката. Постепенно съзнанието му се успокои, достатъчно, за да разсъждава логично: „Така, да видим. Мария е отвлечена от неизвестен тип или няколко такива. В квартирата ме чакаха също двама – тези не бяха българи и смятаха да ме отвлекат или убият. Тъй като нито аз, нито Мария сме демонстрирали дарбите които придобихме, а Трифон е на Райската планета, остава единственият възможен отговор – Наско ни е предал, волно или неволно, на хората които го убиха. Какво следва?“ При този въпрос Андрей стана от пейката и се насочи към квартирата: „Ако са още там, ще разбера дали имат общо с отвличането на Мария, ако ги няма – събирам необходимите вещи в един сак и право в Западния Парк. Там ще действам по усмотрение. Освободя ли Мария – веднага отиваме на Голямо Градище и от там: сбогом Земя!“.

След като взе това решение, ученият се отправи към квартирата си. Огледа се внимателно преди да влезе в кооперацията. Нищо съмнително не спря погледа му, влезе във входа и се отправи към квартирата. Спря пред входната врата и съсредоточи мисълта си вътре. След секунда усети присъствието на двамата, които го чакаха в засада. Единият бе седнал на фотьойла във всекидневната, другият бе излязъл на терасата, където пушеше цигара. Андрей прослуша внимателно мислите, които се въртяха в главите на двамата. Така разбра, че планът им е да го принудят да ги отведе до пещерата и да им покаже портала между световете. След това смятаха да го ликвидират. Същото смятаха да направят с Мария и Трифон. Мислите, които бе прихванал, бяха на хладнокръвни убийци. Безчет хора бяха пратили в гроба. Наско бе един от тях. Не малко неща им бе казал клетникът преди да умре. Знаеха и за портала към Райската планета, и за жезъла, с който се отключваше той. Щяха да проникнат с военни групи там, за да окупират новият свят, да използват суровините му и да го колонизират с цел, пълен диктат над държавите на Земята и тяхното население. Андрей се вбеси. „С какво право тези арогантни гадини искат да унищожат всичко и всеки?! Да проникнат на девствената планета – това няма да допусна! Нито да убият приятелите ми!“ – Андрей се съсредоточи и насочи мощния импулс на гнева си към двамата причакващи го мъже. След това блъсна входната врата и нахлу в квартирата със стиснати юмруци. Направи крачка напред към дневната и извика :

- Тук съм, изроди такива. Хайде, излезте и се бийте като мъже!

Никой не му отвърна. Никакво движение. Адреналинът започна да снижава нивото си, бученето в ушите му заглъхваше постепенно. Андрей се огледа отрезвен. От тази позиция виждаше темето на седналия в креслото мъж. „ Какво, по дяволите става? Защо не мърдат тия убийци?“ Направи няколко крачки предпазливо навътре и се изправи срещу мъжа във фотьойла. Това което видя, го свари неподготвен. От ушите, носа и устата на седналия се стичаше кръв. Очите бяха широко отворени и прибелени нагоре. Устата бе замръзнала в гротескна гримаса. Дясната ръка на мъртвеца все още държеше пистолет в скута, докато сгърчените пръсти на лявата стискаха мобилен телефон. Ученият потръпна и се отправи към терасата. Погледът му се спря върху ръката на мъжа, която се подаваше през притворената врата. Същото сгърчване на пръстите. Полуизвърнатото лице на втория мъртвец също кървеше от всички възможни анатомични отверстия. Андрей отстъпи назад и се подпря на стената. Мисълта му трескаво търсеше решение на въпроса – какво се бе случило? Допреди две минути тези двамата бяха в цветущо здраве и замисляха неговата смърт. Сега лежаха мъртви. „По-мъртви не могат да бъдат!“ – уверяваше се сам Андрей. Изглежда мозъците и на двамата са гръмнали като балони в един и същ момент. С привичен жест поглади челото си и си спомни силната ярост, в която изпадна пред входната врата на квартирата. „Може ли аз да съм им изпържил мозъците? – и сам си даде отговор : „Изглежда може. Не виждам друга причина за смъртта на тези катили“. След като се успокои, Андрей огледа жилището: „Какво да правя с тези трупове? Намерят ли ги тук, яко ще загазя! Едва ли са сами…“ При последната му мисъл телефонът в ръката на мъртвеца завибрира. Ученият стреснато погледна в посока на тихият звук. „Ето почна се! Трябва да бягам по най-бързия начин!“ Отвори гардероба и нахвърля набързо свои и на Мария дрехи в голям сак. Засуети се в банята, прибра набързо тоалетните принадлежности от рафтовете на шкафчето и се върна в хола. Точно се оглеждаше за нещо забравено, когато долови движение пред входната врата. По-скоро инстинктивно, Андрей изчезна в момента, в който вратата се отвори с проскърцване.

След като забеляза влизащия брадат мъж във входа на кооперацията, Райнов изкара снимка направена на улицата и сравни човека – той беше. Двамата агенти го чакаха горе и скоро всичко щеше да приключи. Нищо не трепна в душата му. „Просто си свърших работата“ – повтаряше пред себе си. Бе заработил честно парите си. Даде на тепсия първо оня алпинист, а сега и този археолог на тези, които плащаха повече. Минаха десет минути, а никой не се обаждаше, Райнов се поколеба, изчака още пет минути и накрая набра номера на Питърсън. Телефонът даде свободен сигнал, но никой не вдигна от другата страна. „Какво става, мамка му? Досега трябваше да са приключили!“ Не можеше да чака повече. „Става нещо нередно!“ – помисли си трескаво. Накрая излезе от паркираната кола и се отправи към апартамента. Бутна открехнатата входна врата. Ръката му инстинктивно посегна към джоба на палтото и обгърна хладната дръжка на пистолета. Не забеляза никакво движение. Райнов усети нервни тръпки по тила, поколеба се дали да продължи напред. „Съвземи се! Вътре няма никой…“ – успокояваше се агентът. Накрая се престраши и влезе предпазливо навътре с насочен пистолет. Гледката на двамата мъртъвци го завари неподготвен. Изпсува тихо и свали пистолета. Пресегна се гнусливо и попипа сънната артерия на Питърсън. „Мъртъв е…“ – погледна телефона в ръката му и се сети че последният номер изписан на дисплея ще е неговият. Дръпна телефона от сгърчените пръсти на мъртвеца и с не малко усилия го взе. Погледна към падналият по лице Аткинсън и поклати глава: „ Не знам как археологът е успял да претрепе агентите от ЦРУ, обаче скоро цяла сюрия от наемници ще тръгне след него. Аз бях до тук. Изчезвам“. Райнов изкара голяма носна кърпа и забърса внимателно дръжките на вратите, огледа още веднъж обстановката и тихо затвори вратата зад себе си. Бе решил да използва натрупалите се годишни отпуски. Едно пътешествие до Тайланд и Далечния изток щеше да му дойде добре, поне докато премине бурята която се задаваше тук.

Моше паркира малкото сиво рено в непосредствена близост до Западният Парк. Погледна младата жена до себе си. Макар и привързана с колана, бе се бе изхлузила към вратата. „Явно си е блъскала главата през целия път. Е, най-много да се чуди защо я боли главата“ – засмя се тихо на шегата. Сложи два пръста на артерията на шията и зачака. Пулсът бе бавен и равномерен. „Ще спи още поне час“ – погледна фосфорния циферблат на швейцарския си часовник. Показваше 21:15. „Ще ѝ бия още една доза. Така гарантирано остава в покой поне два часа“ – сметна на ум. Достатъчно време да си поприказва с учения ѝ приятел. „Ще си каже всичко и ще ми помогне да взема контрол върху нещата“. Намести очилата за нощно виждане, провери патроните в пълнителя на любимото си „Узи“, монтира заглушителя му и го постави в кобура под палтото. Огледа се наоколо. По това време на денонощието не се виждаше жива душа из заснежения парк.

Часовникът показваше 21:30, когато бръкна в жабката, изкара спринцовка и ампула. С привични движения подготви инжекция, заголи бедрото на неподвижното момиче, заби я в мускула и изпразни съдържанието. Излизайки от колата изхвърли небрежно опаковката и спринцовката на тротоара, огледа се още веднъж и заключи вратите с дистанционното. Стигна до алея с пейки и прецени ситуацията. Бледа призрачна светлина от навалелия сняг осветяваше този участък. Не забеляза никакво движение. Моше погледна отново часовника 22:00. Време беше. Изкара телефона и набра мобилния номер на учения:

- Слушай внимателно. Чакам те на детския кът с елените. Идваш сам и без опашка. Никакви ченгета или местни бабаити. При най-малко съмнение за капан, изчезвам заедно с момичето.

- Как е тя? Искам да я видя.

- Ще я видиш, след като ми съдействаш. Очаквам те до 20 минути. Надявам се да бъдеш точен.

- Идвам – чу тихо в слушалката и затвори телефона. Огледа се наоколо. Забеляза огромно ниско разклонено дърво до сами детския кът и се насочи към него: „Тук е добро място за пусия“ – помисли удовлетворен агентът.

Не му се наложи да чака дълго. Скоро видя приближаващия се висок мъж с палто и скиорска шапка. Мъжът стигна до декоративната дъсчена оградка и спря, оглеждайки се нервно. Моше изчака за минута. Никой не следваше мъжа. Алеите околовръст бяха пусти и тихи:

- Изкарай ръцете си от джобовете и застани под лампата – обади се от своето прикритие агентът.

Андрей изпълни заповедта. Застана под лампата и се съсредоточи в посоката, откъдето идваше гласът. Моше обаче не се показваше.

„ Къде си?“ мисълта на Андрей обхождаше близките бараки и катерушки.

- Какво точно намерихте в пещерата?

- Папируси, оставени от тракийския жрец Залмоксис и портал за преминаване на друга планета – отговори искрено археологът.

- Как да намеря входа на пещерата?

„ А, ето те, зад дървото.“ – Андрей се съсредоточи.

- Под връх Голямо Градище правим разкопки на древен тракийски храм. Оттам започва пътека, която води до една чешма в дола. Пещерата е там.

„Далеч е, не мога да проникна в мислите му. Ще трябва да го подлъжа да се приближи.“

- Къде в пещерата е порталът към другата планета?

- В Залата на Бастет. Не можеш да влезеш сам. Трябва ти водач и това съм аз.

- Добре. Ще се наложи да оставя момичето на сигурно място, докато се върнем. Нали се сещаш – гаранция за доброто ти поведение.

- Ще ни е много трудно да стигнем до върха. Твърде много сняг падна в Странджа тази зима. Пусни момичето и ти обещавам да те заведа когато омекне времето – предложи археологът.

– Не! Не мога да чакам. Тръгваме тази нощ! – изнервеният глас на Моше се изви във фалцет. – Сега тръгвай и дръж телефона си включен. Ще ти се обадя, като оставя момичето.

Андрей погледна колебливо към дървото, иззад което идваше гласът.

- Тръгвай, какво чакаш!

Ученият тръгна обратно по алеята, откъдето бе дошъл. Вървеше бавно с ръце в джобовете. Мисълта му се съсредоточи върху мъжа зад дървото. Моше изчака отдалечаването на археолога и излезе на алеята. Огледа се внимателно. Силуетът на отдалечаващия се човек се скри в тъмнината на нощта. Поуспокоен, агентът тръгна обратно към колата. „ Ще оставя момичето при Габи, тя знае какво да прави с него. След това вземам специалната екипировка и зимните планински дрехи. Ще се наложи да използвам високопроходимия джип.“

Бе на метри от колата, когато натрапчива мисъл нахлу в съзнанието му: „Отивам на летището! Трябва да се върна в Бордо при мама!“ Моше се намръщи. „Какви глупости ми идват в главата?“. След секунда поспря и се усмихна: „ Да трябва веднага да се прибера в къщи при мама. Нищо друго няма значение.“ Андрей застана пред него:

- Дай ми ключа от колата – Моше автоматично подаде връзката с ключове на мъжа пред себе си.

- Отивам при мама в къщи! – заяви щастлив.

- Добре, и внимавай да не те блъсне някоя кола по улицата.

С усмивка на лицето, Моше излезе от парка и закрачи по заснежения булевард към центъра на града. Андрей погледна след него: „Внушението ще го държи не повече от 10-15 минути.“

На тротоара, до колата, забеляза смачканата опаковка и спринцовката. Наведе се и ги разгледа. Надписът върху опаковката бе на френски. Единственото, което успя да разчете, бе „Пропофол“ – това мисля, че е анестетик. „С това значи е упоил Мария“. Отключи колата и отвори дясната врата. Безволевото тяло се килна на една страна. Андрей подхвана младата жена и я освободи от колана. След миг изчезна заедно с ценния си товар.

Моше бодро стъпваше по асфалта. Цялото му същество ликуваше от радост: „ Вкъщи си отивам, ура! При мама, ура!“ Съмнението го обзе постепенно „Момичето! Трябва да закарам момичето при Габи. След това брадатия археолог ще ме заведе в пещерата“. Моше се сепна: „Накъде, мамка му, съм тръгнал? Какви са тези глупости за мама?“ Огледа се – бе застанал по средата на булевард „Джеймс Баучер“. Чу пронизителния клаксон на автомобил и се обърна към звука. Последното, което видя, бе заслепяващата светлина от фаровете на връхлитащия го автомобил. „ Мамка му...“ – помисли. При удара тялото му се преметна през тавана на колата и се приземи тежко върху паважа. Краката подритнаха конвулсивно, в последна реакция за бягство, докато животът напускаше натрошеното му тяло.

Силният североизточен вятър, придружен със ситен снеговалеж, брулеше билото на върха Голямо Градище, превръщайки местния пейзаж в арктическа пустош. Група от петима мъже в камуфлажни облекла се бе приютила в осеяната със замръзнали ниски храсти долчинка, в опит да намери завет в откритата местност. Тарков вдигна бинокъла и присви очи в опит да проясни погледа си от бръскащите снежинки. Гледката не показваше кой знае какво. Никакво движение не се забелязваше в този забравен от Бог и хората кът на планината. В главата на командира от „Спецназ“ се въртяха тревожни мисли: „ Защо не можем да минем? От какво естество е тази невидима преграда, която не ни дава да продължим към върха?“

Преди два дни местният водач Цонко ги бе довел до целта. Тогава и се сблъскаха с този феномен. Не можаха да преминат напред, не можаха и да заобиколят невидимата преграда. Опитаха да проправят път с взривове но уви, ефектът беше нулев. Резултатът беше грубите ями от взривена земя и никакъв пробив в силовото поле. До върха, на който бяха разкопките на древния тракийски храм, оставаха 500 метра, непреодолими за бойците от специалния отряд.

„ Какво ще правим? Не можем да останем тук повече. Хората измръзнаха, а палатките не дават кой знае какво укритие срещу вездесъщия студ. Няма и следа от конкурентите.“ – мрачните мисли на Тарков, не му даваха мира. „Не съм очаквал такъв кучешки студ по тези ширини! Ако не се затопли в близките два дни, ще се наложи да слезем в Малко Търново, при този Цонко. Трябва да намерим решение на въпроса как да преминем през тази преграда. Може би другаря Кропоткин знае нещо по въпроса?“ – Тарков взе решение и събра хората от отряда:

- Игор, слизам в Малко Търново. Ти оставаш като мой заместник тук. Наблюдавайте околността непрекъснато. Видиш ли каквото и да е движение – обади ми се по радиостанцията. Надявам се да не се бавя повече от два часа.

Игор кимна в съгласие и отряда се пръсна по периметъра на засадата. Тарков се метна в паркираната уазка, запали след няколко опита и се заспуска внимателно по заледения черен път. Час по-късно, колата влезе в малкото градче и спря пред малка неугледна къща заобиколена с плътна бетонна ограда. Тарков скочи от автомобила, отключи малката дворна врата и влезе в заснежения двор. Човек на средна възраст с протрита от употреба войнишка шуба излезе от къщата и го покани вътре. Командирът от „Спецназ“ отговори троснато и избутвайки Цонко влезе безцеремонно вътре:

- Къде е телефонът? – огледа се Тарков. Цонко безмълвно показа с ръка към вътрешната стая. След секунда, вече набрал номера на библиотекаря, Тарков барабанеше нервно с пръсти по масичката с апарата:

- Здравей, драги, как вървят нещата при вас? – чу старческия глас на Кропоткин в слушалката.

- Здравей, началство, при нас нещата не вървят. Не можем да стигнем до разкопките. Има някакво силово поле, което не дава възможност за проникване към хълма. Взривовете не му влияят. Стоим на 500 метра радиус и – нищо. Знаеш ли нещо относно този феномен?

Отговорът се забави със секунди:

- Не, ... това за полето е нова информация за мен. А движение наоколо има ли?

- Не. Никакво движение на хора. Тук е по-студено от тайгата, всичко живо се е изпокрило.

- Не се жалвай, драги. В София конкурентите са по зле: Двама мъртви агенти на ЦРУ и един прегазен от кола французин. Оказа се, че местните момчета от Държавна сигурност не знаят нито кой, нито как ги е затрил. Така че, чакай и наблюдавай. Все някой ще се появи и ще деактивира полето. А сега прощавай, но ме търсят по червения телефон. – Тарков блъсна слушалката във вилката на телефона. „ Кропоткин се ебава! А ние трябва да мръзнем в тази пустош и да чакаме неизвестно какво чудо!“

Скоро уазката с мръсна газ потегли към планината. Цонко гледаше след нея с неприязън: „ Ега ти арогантния руснак! Ти му помагаш, той се държи като говедо. Ей за това никой не ви долюбва тука.“ – изплю се по посока на колата и влезе обратно в двора, блъскайки входната врата. Почувства тихо удовлетворение и задоволство, че не каза на Тарков за появилия се преди ден млад очилат мъж в кръчмата на градчето.

06 Януари 2017г.