Новото начало (Част 8)

РАЗПИТЪТ НА ОТВЛЕЧЕНИЯ АЛПИНИСТ И НЕГОВИЯТ КРАЙ

Късно вечерта на същия ден, малкият самолет кацна на летището в Ленгли, щата Вирджиния. Джип без опознавателни табели подходи към спуснатата рампа и спря на метри от нея. От автомобила излязоха еднакво облечени в тъмни костюми мъже. Питърсън подаде глава от входния люк. Потрепервайки от студения бръснещ вятър, агентът махна с ръка към тях. Скоро пакетът с упоения алпинист се озова в колата, придружителите му се качиха и тъмният джип пое към отбивката за магистралата, качи се на аутобана и се включи в трафика.

След около 20 км излязоха от магистралата и поеха по тесен частен път. Джипа спря пред КПП с бариера. Голяма табела оповестяваше, че това е изключителна държавна собственост и влизането е строго ограничено. Периметърът бе обграден от висока телена ограда. Човек с военна униформа излезе от будката, провери внимателно документите на пътуващите, козирува и се обади на колегата си, който отвори бариерата. Автомобилът продължи около километър и спря пред двуетажно здание с две странични крила. Неонова реклама на фасадата на сградата оповестяваше, че това е център за заразно болни. Пред специализирания болничен комплекс ги очакваха санитари с готова носилка, на която пакетът бе натоварен чевръсто.

Докато чакаше във фоайето пред кабинета на началника, Питърсън по стар навик прехвърляше събитията в главата си. Плик с личните вещи на обекта стърчеше от джоба на сакото му. Както винаги, шефът на ведомството, Купър, се появи сякаш от нищото:

- Добре дошъл у дома! – протегна ръка към агента. Питърсън почтително разтърси подадената ръка и двамата влязоха в кабинета. Купър го покани със жест към обособения ъгъл с мека мебел и Питърсън седна внимателно в края на мекото канапе. От личен опит знаеше, че при по невнимателно сядане, гостът обикновено вирваше крака в опит да запази равновесие, а това доставяше голямо удоволствие на домакина и поставяше в конфузен смут поканения. Така чисто психологически, шефът придобиваше предимство над госта си още преди да е започнал разговора. Купър се усмихна любезно и запита:

- Уиски или коняк Джими?

Агентът знаеше и този трик. Обикновено в питието имаше разтворено прахче от типа

“ Говори, не спирай“ и всеки посетител с изненада установяваше, че казва не само това което иска, но и това което е сметнал да премълчи. Питърсън отказа питието:

- Пия силен антибиотик шефе, не желая да го смесвам с алкохол.

Купър наля демонстративно на себе си и седна в отсрещния фотьойл.

- Видяхме записа от шоуто и ни стана интересно. Явно, обектът е придобил по някакъв начин тези ... хм, странни способности. Сега ще трябва да ни каже къде, как и по какъв начин е станало това. Ти ще имаш грижата, Питърсън, за отговорите на тези въпроси. Имаш свободата да избираш методите, с помощта на които ще ги получим.

- Разбрано, шефе. Обектът ще бъде ли върнат ли обратно в родината?

- Не, не смятам. След като си каже всичко и ни разреши да изследваме мозъка му, няма да бъде в състояние, така да се каже – Купър се захили на тънкия майтап, който бе пуснал.

Питърсън посочи към плика с личните вещи на Атанас:

- Значи, тези неща няма да са му нужни.

- Да, така е. Погрижи се. – Питърсън прибра плика в джоба си и излезе от кабинета.

В затъмнената болнична стая екраните на отчитащата жизнените показатели апаратура придаваха мъртвешки оттенък на лицата на тримата мъже в бели лекарски престилки. Наблюдавайки данните, мъжът работещ с клавиатурата на терминала, говореше бавно:

- Всички показатели са нормални. Започваме да изкарваме пациента от медикаментозна кома.

Вторият мъж се приближи до болничното легло, пипна топлата кожа на пациента, погледна зениците с фенерче:

- След около половин час ще е в съзнание. Оттам нататък имаме не повече от минута да инжектираме „Серума на истината“.

- Ако не го направим навреме, ще загубим обекта. Нахлуят ли спомените преди да започне действието на серума, ще избяга незнайно къде. Не трябва да изтърваме момента – даде наставления Питърсън, който бе третият мъж в стаята.

Човекът на клавиатурата отчете:

- Около десет минути до идване в съзнание.

Вторият лекар се приближи до санитарната количка, счупи връхчето на специално подготвената ампула и напълни инжекцията. С последно привично движение вакуумира спринцовката и пристегна с ластик ръката на легналия.

- Мисля, че вече е в съзнание – обади се докторът на клавиатурата, при което Питърсън вдигна ръка. Доктора с готовата инжекция приближи леглото и с бързи сигурни движения изпразни съдържанието на спринцовката във вената на лявата ръка, отпускайки ластика:

- Готов е. Изчакай три минути и започвай с въпросите.

Пациентът се размърда неспокойно в леглото. Питърсън включи записващата камера, намести стол до леглото и сядайки, извади бележник с предварително записани въпроси. Усетил размърдването на Атанас, той започна с разпита на български със силно изразен акцент, който така и не можа да преодолее при престоя си в България :

– Как се казваш?

- Атанас.

- Фамилия?

- Дончев Кехайов.

- Атанас, къде придоби способностите по телепортиране и телепатия?

- В една пещера в Странджа.

- Къде се намира точно в Странджа тази пещера? – агентът се приведе напред с любопитство.

- При връх Голямо Градище, на четири километра от Малко Търново. В дола под върха, близо до старото тракийско светилище.

- Как точно придоби способностите, усети ли нещо?

- Способностите придобих изведнъж, не усетих как, докато бяхме в Залата на богинята Бастет.

- Какво друго намери в пещерата?

- Залата на Боговете и жезъла на Богинята Бастет.

Питърсън се поколеба. Това с жезъла бе интересно:

- За какво служи жезълът на Бастет, Атанас?

- Жезълът е извънземен уред за отваряне на просранствено-времеви проход до Райската планета.

Питърсън се поколеба и погледна към стоящия наблизо медик:

- Сигурен ли си, че серума действа?

- Напълно! Този обект е номер 2746 на който го инжектираме. Досега работи безотказно.

Питърсън изгледа с подозрение лежащият под наркоза човек:

- Ти беше ли на тази планета.

- Да.

- На Земята ли прилича?

- Да и не.

- Има ли хора на тази планета?

- Да.

Докторът направи знак с ръка, Питърсън разбра – остават пет минути, след които пациентът щеше да възвърне съзнанието си.

- Къде е сега жезълът на Бастет?

- В залата на богинята Бастет в един каменен саркофаг.

- Какво друго има в залата на Бастет, Атанас?

- Холограма на планетарната система, където се намира Едем – Райската планета.

- Сам ли беше когато намери тази пещера и жезъла?

- Не.

Питърсън погледна с притеснение доктора. Той показа с пръсти две минути.

- Кой друг беше с теб в пещерата?

- Андрей Стоянов, приятелката му Мария и Трифон.

- Кой е Андрей Стоянов?

- Преподавател по древна история в Софийския Университет .

- Къде живее Андрей Стоянов? – погледът на Питърсън се спря на приближаващия с подготвена нова спринцовка доктор.

- В София, квартал Банишора, улица ... – обектът спря да говори внезапно, обърна глава към агента и с безкрайно учудване попита – Къде съм? Какво правите с мен?

Питърсън извика към застаналия от другата страна на леглото мъж:

- Действай, сега!

Докторът заби спринцовката в бедрения мускул на легналия човек. Атанас изви глава към него учудено и след миг изчезна. Чаршафът, който го покриваше, падна на една страна.

- Изтървахме го, по дяволите! – блъсна с ръка по санитарната маса Питърсън.

- Не сме. Вкарах му 100 мг отрова от черна мамба. Остават му пет минути, независимо къде се намира сега. Смъртта настъпва от задушаване, причинено от парализа на гръдните мускули и диафрагмата – докторът се усмихна.

Агент Питърсън възвърна своето спокойствие. Прибра камерата със записа на разпита, съблече бялата престилка, хвърли я небрежно върху санитарната маса и излезе от болничната стая. Докато пътуваше към сградата на Агенцията, мислите му препускаха по развоя от събитията: „Налага се да действаме бързо. Трябва да намерим тримата, които са били с него. Някой от тях ще ни заведе до този жезъл.“

Моше получи телефонно обаждане, докато пътуваше със служебния автомобил към посолството на Франция. Погледна към шофьора, поколеба се и вдигна телефона. От отсрещната страна се чу:

- Поздрави от Вирджиния, имам новини за теб, Ален.

Агентът от френските служби процеди безизразно:

- Имаш грешка приятел, не сме от Синода – и закри връзката.

Половин час по-късно, автомобилът го остави във вътрешния двор на резиденцията.

Моше се огледа, забеляза че няма никого на пейката под силно разклонения рододендрон и седна, набирайки номера от който му бе прозвънял:

- Слушам те, Крайновски.

- Ален, излезе интересна информация – оказа се, че твоят човек не е бил сам. Търси Андрей Стоянов – преподавател в Софийският университет.

- Благодаря за информацията, ами отвлеченият алпинист?

- Кажи: амин! – чу се приглушен смях в слушалката и връзката прекъсна.

Моше набра друг номер:

- Илчева, ти ли си? Трябва ми списък на преподавателите в университета, включи, моля те, и телефоните им номера. – След като чу утвърдителния отговор, той стана и се отправи към сградата.

Агент Питърсън отново бе в кабинета на началството. Купър го бе оставил за минута сам и агентът изчакваше търпеливо появата на шефа. С влизането си Купър каза:

- Пускай записа, да видим.

Питърсън постави камерата на масата, включи кабела към големия екран на стената и пусна записа на разпита. Докато агента превеждаше на английски диалога, Купър следеше мълчаливо сцената разиграваща се пред очите му. Целият запис продължаваше 15 минути и скоро камерата се изключи.

- Трябва да намериш тези хора, Джими – шефът го изгледа сериозно – и то бързо.Този жезъл спада към жизненоважните интереси на Америка, разбираш. Много силно се надявам, че конкуренцията не ни е изпреварила.

- Заехме се с тях веднага. А тази пещера в Странджа? Това се пада на границата с Турция – малко е деликатно, разбираш – военни, гранични и т.н.

- Ще изпратя специализирания отряд който, използвахме в Ирак при Мосул. Там се справиха добре момчетата – прибрахме всички медни слитъци и онези новооткрити папируси. Тук имаме географското разположение на пещерата. Не е лошо да видим тази, хм, ....Райска планета.

- Разбрах шефе, утре сутрин тръгвам за София. Аткинсън вече търси тримата, които са били с обекта.

- След като пристигнеш, организирай наблюдение на този връх.

- По това време на годината пада много сняг в България, пътищата са блокирани – особено третокласните и междуселските. Ще се наложи да използваме военна техника за да стигнем до върха. Имаме наш контингент във военната база в Безмер - хеликоптерите там са под наше командване.

- Добре, ще съгласувам с военното министерство – лицето на Купър се разтегна в иронична усмивка – все пак с българите сме съюзници в НАТО, нали?

Рано на другата сутрин, малкият двувитлов самолет излетя от Ленгли към България. Удобно настанен в креслото пред махагоновата масичка, агент Питърсън отпиваше бърбън от кристална чаша. Все още обобщаваше резултатите от разпита на алпиниста и обмисляше организацията на следващите стъпки.

Кропоткин погледна сводката от Москва: „Добре, имаме одобрението на началството. Трябва да организираме намирането на тази пещера. Как сме я пропуснали през 1981 – тогава само ровихме напразно из тези пущинаци!“ – споменът изплува в главата на библиотекаря. Отърси от спомените и се зае с организацията:

- Здравейте, Тарков! Егоров даде ли Ви инструкциите по задачата? – след утвърдителния отговор от другата страна, добави – използвайте редовната самолетна линия до Бургас. Там ще ви чака наш човек. Името му е Цанко – бивш български разузнавач, оставен без работа от сегашните управляващи. Сега е на нашата хранилка.Той ще ви закара до обекта и ще ви снабди с оръжие. Връзка ще поддържаме чрез него. Довиждане, драги, лек път към България. – Кропоткин затвори телефона и се облегна назад в креслото. „Какво пък, като не можахме да хванем алпиниста тук, ще изчакаме конкурентите на място. Ще ги посрещнем както се полага“ – тънка усмивка изкриви бръчките на старото лице - „ А онези двамата, които изтърваха алпиниста в София мислеха, че ще избягат, но ето че от два дена пият вода от дъното на Дунав. Такъв е животът!“ – помисли без емоции библиотекарят.

06 Януари 2017г.