Новото начало (Част 7 - продължение)

ЗАВРЪЩАНЕ В СОФИЯ.

ТАЙНИТЕ СЛУЖБИ ПО СЛЕДИТЕ НА АТАНАС

Атанас излезе от телевизионната зала под бурните аплодисменти на зрителите. Самочувствието на алпиниста се бе въздигнало до възбог. Чувстваше егото си задоволено. Вече бе известен: „Тепърва за мен започва славния живот!“ – мислеше си в еуфория. Поръчаното от студиото такси го чакаше пред входа на сградата. Атанас влезе в таксито под блясъците от светкавиците на репортерските фотоапарати. След половин час бе вече в апартамента си. Телефонът му не преставаше да звъни. Алпинистът не смяташе да отговаря на обажданията. Смяташе да прослуша гласовата поща на по-късен етап. Вече бе решил за себе си да отговоря само на смислени бизнес предложения. Все още преживявайки звездния момент на своя живот, си сипа едно уиски в кристална чаша, излегна се на канапето и пусна архива на телевизионното предаване. Искаше да се наслади още веднъж на шоуто.

На три километра от неговото жилище, в една затъмнена стая на американското посолство, двама души на средна възраст, облечени в светли спортни костюми, стояха пред екрана и наблюдаваха записа от телевизионното шоу, в което местен алпинист демонстрираше способности, от които живо се интересуваха началниците им във Вашингтон.

Питърсън връщаще записа на няколко момента от шоуто и ги пускаше отново. Колегата му Аткинсън се обади:

- Няма съмнение, човечето действително притежава способности.

- Да, налага се да му вземем „интервю“ – позасмя се колегата му .

- Ще трябва действаме бързо, най-вероятно конкуренцията вече действа по същия въпрос.

Питърсън набра номера на шефа си. В слушалката прозвуча свободен сигнал и не след дълго провлачен глас отговори :

- Слушам те, Джими.

- Шефе, имаме интересен случай тук в затънтена София. Ще трябва да организираме превоз на един местен алпинист.

- За какво става въпрос? Толкова ли е важен?

- Да, показа доста интересни способности това момче. Говори и за портал между световете. Слава богу не изпя всичко в ефир. Въпросът е да не ни изпреварят руснаците, както знаеш, тук те се ползват с предимство.

- А българските служби – те няма ли да помогнат?

- Не разчитам, прекалено подкупни са тези прòшляци. Може от алчност да счупят вазата. Пък и докато се размърдат, птичката ще отлети.

- Разбрах. Имате картбланш да действате. Ще съдействам за незабавната евакуация на господина. Дръжте ме в течение – преди Питърсън да успее да отговори, линията даде свободен сигнал.

Двамата мъже се спогледаха:

- Действаме – кратко каза Питърсън. Аткинсън кимна с глава и излезе от стаята.

Същото се случваше и в посолствата на още няколко държави. Най-експедитивни бяха в руското посолство. Агента от КГБ Кропоткин, който на книга бе библиотекар в посолството, провеждаше разговор с началството в Кремъл:

- Здравейте, Егоров, привет от София. Как сте със здравето?

Отсреща се чу затрудненото дишане на стар човек:

- Живеем, Толя, тук при нас е доста студено, първия сняг покри улиците. А ти по какъв въпрос?

- Помниш ли, навремето организирахме една експедиция до Странджа, мисля през 1981 беше?

Старецът се замисли, но скоро спомените изплуваха :

- Помня, Толя, как да не помня. Търсихме извънземни артефакти помня, благодарение на Людмила, дъщерята на тогавашния ръководител Живков. Нищо не намерихме тогава, освен купчина камъни и хубави български девушки – старчески смях захъхри в слушалката.

Кропоткин изчака търпеливо заглъхването на противните му звуци и пусна бомбата:

- Та оказа се, че някакъв любител пещерняк е намерил вход на тайна пещера в района. Придобил е телепатични и телекенетични способности, демонстрира ги по телевизията. Говори и за портал между нашия свят и друг един.

- Е, поредния шарлатанин, друже. Светът е пълен с търсещи сензация мошеници и пророци.

- Егоров, това тук е прекалено реалистично. Човекът каза, че ще продаде откритието си за пари. Аз смятам да го позалъжем. Ще го поканим в Москва и... ти знаеш.

- Добре, Толя, само гледай да не създадете шум. Действай!

Агентът Моше гледаше замислено разпечатките от разговорите на американското и руско посолства. „Действат бързо. Няма време за реакция“ – мислеше той. „Ресурсът ни в тази държава е крайно недостатъчен за светкавична операция. Ще се наложи да разчитаме на ушите във Вашингтон и Москва“.

Питърсън погледна отново часовника си. „Райнов закъснява! Ах тези българи, не можеш да разчиташ и за най-малкото на тях!“ – мислеше с досада. А времето течеше. Операцията по отвличането на обекта се отлагаше за трети път. Агентът от ЦРУ не бе свикнал на такова протакане, но се налагаше да използва помощта на хора от местните служби, поради липсата на достатъчно познания в тукашната обстановка и езика. Затова Централата плащаше ежегодно на няколко склонни към подкуп елемента от местното разузнаване. Питърсън си спомни последния спор с Аткинсън:

- Да му предложим пари, обекта иска точно това. Ще го подмамим да дойде на някое усойно местенце далеч от чужди погледи и го отвличаме. Това е рутинна операция.

- Забравяш, че този обект е специален. Ако наистина има способността да чете мисли, рутинните техники няма да са ни от полза. Усети ли и най-малкия фалш, ще изчезне на някъде. После върви го гони!

- Ще го упоим на улицата, – говореше тогава колегата му – вкарваме го в колата и по най-бързия начин го стоварваме на летището.

- Не става, прекалено много хора ще видят какво става, пък и не желая да влизам в престрелка с местната полиция. Ще ни задържат и какво – докато се разберем кои сме и какво искаме, ще ни направят медийни звезди. По-добре да се обадя на Райнов от ДАНС. С негова помощ всичко ще мине мирно и кротко.

- Нещо като: ДАНС проведе секретна операция по задържането на предполагаем терорист? – иронично попита Аткинсън

- Не разбира се. Този обект придоби голяма популярност. Всяка зрелищна атака ще стане медийна сензация. Райнов ще организира влизането в жилището на обекта. Ние си свършваме работата и пак Райнов, използвайки прикритието на ДАНС безпрепятствено ще ни го докара на летището. От там го поемаме ние и с божията помощ, след има-няма дванадесет часа, стоката ще е във Легнли, щата Вирджиния.

Най-после сива, незапомняща се кола, спря на метър от него. Винаги запотения Райнов отвори предната врата и слезе без да бърза. Питърсън го изгледа неприязнено:

- Пак закъсня! Обектът се върна в жилището си. Сега не можем да влезем. Усети ли ни – край на акцията.

- Колега, движението в града не дава възможност за бързо придвижване. Пък и трябва да обсъдим хонорара за тази акция.

„Колега“ – помисли развеселен агентът – „Какъв колега можеш да ми бъдеш ти – подкупен задник такъв“ – а на глас каза:

- Малко ли ти идват парите, Райнов. Централата ти плаща най-големия хонорар в България за тези ... хм… услуги.

- Погледни в колата приятел – трима апапи, които трябва да стоят със затворени усти – изброяваше на пръсти Райнов – още двама на входа на летището и отделно диспечера ...

- Добре. За парите не бери грижа, тъй като днес не очаквам обектът да излезе, отменяме влизането за утре. Но без провал – бъди точен. Атанас излиза сутрин в девет часа и се връща в дванадесет. Ние трябва да го чакаме в жилището му – без да изчака отговор, Питърсън се завъртя на пети се отдалечи бързо.

Райнов извади голяма носна кърпа от страничния джоб на якето и избърса врата си:

„ Ще си платиш и още как!“ – няма да векувам в службата. За Атанас въобще не го бе грижа – още един нещастник щеше да изчезне безследно в тази държава.

Кропоткин знаеше, че не може да разчита на местните служби. Макар и склонни към услуги срещу заплащане, местните агенти не бяха лоялни. Рано или късно, някой щеше да отвори голямата си уста.

За сметка на това имаше професионални соло-играчи. По време на дългогодишния си престой в тази страна, руснакът си бе изградил множество връзки точно с цел като тази. Досега не бяха го подвеждали. „Така всякакви местни играчи, които заставаха на пътя на руския държавен интерес, поеха към долната земя“ – захили се на шегата си стария разведчик. Сега отново се налагаше да използва отдавна изградените връзки. Погледна листчето в ръката си, намести очилата и набра изписания анонимен номер:

- Здравей драги, как е при теб ? – запита свойски. Изчака приветствието от другата страна и се усмихна – имам задача за теб, тук в София – и след получения утвърдителен отговор добави – утре в кафе-сладкарницата на Витошка.

Кропоткин затвори телефона: „Птичката ще падне в капана. Време е да организираме и транспорта“.

В 10:00 часа сутринта, удобно седнал в закътаното ъгълче на сладкарницата, Кропоткин отпиваше от ароматния билков чай и наблюдаваше движението пред заведението. Не мина много време откакто бе седнал, когато забеляза познатата безизразна физиономия на човека, когото очакваше. Кропоткин вдигна поставения върху стола вестник, правейки място на новопристигналия:

- Ще пиеш ли един чай, тук разполагат с истински дъхави мурсалски билки?

- Не библиотекарю, идвам само за инструкциите. След това тръгвам веднага – непознатия не свали тъмните си очила в сумрачния салон.

- Добре, тогава накратко: ето ти адреса на птичката. Ти решаваш как, кога и къде ще я вкараш в кафеза. Това трябва да стане по-най бърз начин, защото забелязахме повишен интерес от страна на конкуренцията. Кафезът веднага отправяте към Варна, където ще ви чака нашата яхта. Ето ти телефона на капитана, а това е капарато – подаде листче и издут плик в ръката на мъжа – И не забравяй: ако не става жив, може и мъртъв. Птичката не трябва да попада в ръцете на конкурентите. Някакви въпроси? Безличният мъж насреща му поклати глава.

- И не ме търси по телефона, много любопитни уши се навъдиха последните няколко дена. А сега довиждане драги и успех.

Короткин стана чевръсто, хвърли банкнота на масата и излезе навън, смесвайки се с човешкия поток на улицата. Малко по-късно събеседникът му го последва.

Рано на следващият ден Атанас заключи вратата на апартамента си и бодро се спусна по стълбището. Имаше уговорен час с германски репортер работещ в РТЛ, който бе готов да му плати луди пари за да заведе екипа му до пещерата. „Не е лошо – мислеше си алпинистът. – Набираме популярност, пък и париците си ги бива.“

На ъгъла на тротоара, до кооперацията случайно се сблъска с мъж с тъмни очила. Мъжът се извини, Наско махна с ръка и продължи по пътя си. След час, вече натискаше звънеца на вратата на телевизионерския офис.

Питърсън се усмихна. Този път Райнов не закъсня: „ Какви чудеса правят парите, особено в бившите соцрепублики. “ – помисли развеселен агента.

- Готови сме, да отваряме ли вратата на апартамента? – позадъхан попита Райнов, стискайки протегнатата ръка.

- Да, действайте внимателно – не трябва да плашим съседите с излишен шум.

Райнов се ухили:

- Разчитай на нас – и махна небрежно с ръка. Веднага двама мъже в работни дрехи с надпис „Експресни Ключарски Услуги“ се отправиха към входа на кооперацията. Скоро мобилният телефон в ръката на Райнов забръмча. Агентът от ДАНС погледна екрана и каза:

- Готово. Оставили са шперца от вътрешната страна на бравата. Съседите не са разбрали нищо.

Питърсън изчака излизането на двамата техници и се обърна към Райнов:

- Както се разбрахме, колата да ни чака в пресечката до кооперацията. И никакво движение до тогова. Ще ти прозвъня, когато сме готови тук.

Райнов кимна, обърна се и последва техниците. Питърсън го изгледа в гръб. “Как ме сърби пръста на спусъка да знаеш…“ Отърси се от емоцията и се обади по телефона:

- Тук сме готови Аткинсън, самолетът да е готов за излитане след два часа.

- Разбрано! – Аткинсън затвори линията.

По стар навик американецът огледа внимателно улицата и бавно се отправи към кооперацията. Ръката му попипа вътрешния джоб на спортното яке, където кротко почиваше кутийка с упойващи стрелички.

Следвайки сигнала от проследяващото устройство, което бе лепнал на якето на алпиниста, безличният мъж паркира на петдесет метра от офиса на немската телевизия. Огледа улицата преценяващо, опитвайки се да съобрази на къде ще тръгне набелязаната мишена. Спътникът му в колата също излезе, запали цигара и бавно приближи:

- Тук не става, прекалено оживено е.

- Ще го последваме, нататък улиците са по-тихи. Познавам този квартал добре. Засега ще изчакаме в колата. Едва ли ще се бави много при германците – двамата мъже се върнаха в малкото сиво рено и търпеливо зачакаха.

Атанас излезе от офиса на немската телевизия в отлично настроение. Бяха договорили всички условия по документалния филм, в който той щеше да е главният герой. Все така в еуфория реши да се разходи и се спусна по тесните улички към НДК. Така и не забеляза двамата мъже които бавно го настигаха. Единствено слепия късмет накара Наско да вдигне ръка към лицето си , когато усети грубо сграбчване отзад. Захванат в мъртвата хватка на непознатия, алпиниста подуши миризмата на етер от напоена с течност кърпа която се опитваха да сложат на лицето му. Инстинктивно закри със свободната си ръка носа и устата. Първото, което си представи бе пейзаж от Западния Парк и изчезна. Внезапно изгубили опора двамата мъже се олюляха задъхано:

- Изчезна, мамка му, защо не му сложи кърпата на лицето?!

- Не можах, бе притиснал ръка към носа и устата си.

- Лошо, вече знае, че го търсим. Къде ли изчезна тоя мушмурок?

- Бръмбара ще покаже. Ахаа, в Западен парк е попаднал.

- Не можем да го гоним из целия град. Предлагам да го изчакаме пред дома му – там ще го гръмнем. Така каза и шефа – „ако не го заловите жив, докарайте го мъртъв“.

Двамата мъже тръгнаха обратно към паркираната си кола. Никой не бе забелязал случката на тихата улица.

Атанас се огледа. Намираше се на любимото си място – поляна с пейки, оградена с туфа огромни ясени. Все още не можеше да поеме въздух. От адреналина нахлул в кръвта, сърцето блъскаше в гърдите, пред погледа му мержелееше. Приближи се до пейките и се отпусна тежко на една от тях. Тялото му неудържимо трепереше от преживения шок. След минута почивка, в мозъка му избухна канонада от хаотични мисли. Постепенно успя да си наложи спокойствие „Кои по дяволите бяха тези? Определено искаха да ме упоят, мамка му! Какво да правя сега?“. Така мина известно време. Наложи с воля на тялото си да се успокои. Огледа се. На пейките наоколо нямаше никого. „По-добре, остана да привлека нечие внимание с този си вид“ мина светкавична мисъл през главата му. И по алеята не се разхождаха обичайните ентусиасти, анализираше обстановката инстинктивно. Постепенно спасителен план се оформяше в главата му: „ Ще се върна в апартамента, да си прибера нещата и чао, България – тръгвам на пътешествие по света. Да, точно това ще направя, не трябва да се задържам дълго на едно място – днес в Париж, утре в Мексико Сити. Така няма да ме хванат никога.“ Взел решението, Атанас се материализира в апартамента си. „Сакът е на терасата“ помисли и се отправи към балконската врата. Тогава чу слабото припукване и усети ужилване във врата. Обърна глава в посоката от където дойде звука и последното което видя преди да потъне в мрака на упойката бе силуета на прикриващия се зад гардероба човек с насочен пистолет.

Питърсън приближи до проснатото тяло и напипа пулса на шията. След секунди отмахна ръка, кимна доволно на себе си и прибра оръжието в джоба на якето. „Няма да се събуди през следващите три часа, а преди да се събуди, ще го боцнем пак“. Седна на облегалката на канапето и набра телефона на Райнов:

- Обектът е готов, действай!

След половин час се чу приглушено иззвъняване на външната врата. Американецът приближи тихо до вратата, погледна през шпионката и открехна вратата. Двама мъже с хамалски гащеризони влязоха тихо и с ловки движения опаковаха безжизненото тяло в опаковъчна хартия. Питърсън погледна удовлетворен резултата и кимна с глава. Хамалите нарамиха пакета с тялото и заслизаха по стълбите. Агентът огледа още веднъж апартамента и тихо затвори вратата. Ключалката щракна и забързаните крачки се отдалечиха. Вече в пикапа, в който бе натоварен пакетирания пленник, Питърсън набра номера на агент Аткинсън:

- Пратката е готова, до час сме на летището, действай експедитивно! – чу се утвърдително изръмжаване, заглушено от стартирането на мотора. Пикапът с логото на спедиторска фирма внимателно зави и влезе в движението по главната улица.

Малко преди това малко сиво рено спря на метри от кооперацията, където живееше Атанас. Двамата мъже в него наблюдаваха безучастно операцията по изкарването на големия пакет:

- Изтървахме птичката , майка му стара!

- Дали да не излезем и да елиминираме тези клоуни? – рече другарят му.

- Не, не става, цялата улица е отцепена – ония кибици с издутите джобове виждаш ли ги там?

- Много са, не можем да се справим без да вдигнем шум чак в парламента.

Мъжът с тъмните очила набра номера на Кропоткин:

- Шефе, стана инфекция. Американците отмъкнаха кафеза с птичката.

- Лошо, много лошо, драги. – телефонът замлъкна.

- Ще се наложи да изчезнем, докато му мине – обърна се безличният мъж към спътника си. Карай към Букурещ.

Колата на спедиторската фирма пристигна безпрепятствено до товарния портал на Терминал 2. Митническият служител на смяна излезе от будката и се насочи към буса. Погледна към шофьора:

- Какво чакаш, отваряй вратата да видим стоката. Дай и придружаващите документи.

Райнов изчака митничаря да приближи и показа служебния си пропуск. Служителят прочете внимателно пропуска, сравни снимката с оригинала насреща си, застана мирно и се обади на колегата си

- Вдигай бариерата!

Стоманената греда се вдигна нагоре и пикапът продължи към товарните хангари.

Аткинсън излезе от прикритието си и посочи към малък самолет с отличителните знаци на държавния департамент. Колата спря до стълбичката на самолета. Двамата хамали излязоха и чевръсто качиха големия правоъгълен пакет в самолета. Питърсън излезе от пикапа и огледа пистите през огледалните слънчеви очила. С изключение на приближаващия се Аткинсън, не се забелязваше друго движение:

- Имаш ли достатъчно инжекции за полета?

- Да, ще стигнат. Ти оставаш тук, ще поддържаме връзка.

Питърсън влезе в самолета, стълбата автоматично се прибра и люкът се затвори. Витлата на самолета се завъртяха, издухвайки сакото на Аткинсън. Агента се завъртя и махна на Райнов. Пикапът направи маневра и се насочи към портала. Аткинсън се отдалечи бързо към входа за обслужващия пистите персонал. Поривът на пронизващия вятър го накара да настръхне под есенния костюм. Отвори стъклената врата и се обърна за последно. Самолетът набираше скорост по пистата. Погледът му проследи излитането. Аткинсън се обърна и продължи към вътрешните коридори на терминала.

Моше гледаше излитането на малкия самолет през панорамните прозорци на залата за заминаващи. Бе видял Аткинсън, който се прибираше от пистата и помисли: „Значи ще се наложи да използваме нашите хора във Вашингтон.“ Нямаше повече работа тук. Бавно заслиза по стъпалата към изхода.

06 Януари 2017г.