КАЗВАМ СЕ ДИАМАНТЕНО НЕБЕ

Здравейте!

Реших да ви разкажа своята история, защото аз съм последната рожба на българската корабостроителна индустрия и с мен приключи българското корабостроене, тоест може да се каже, че съм нещо като „последният мохикан“. Но нека не ви отнемам ценното време, а да започвам веднага:

"Родих се в завод „Булярд корабостроителна индустрия” АД или както е бил известен в по-старо време – Варненската корабостроителница и гордо мога да се похваля, че със своите 55 306 тона товароподемност съм най-едрото и тежко дете, излязло на бял свят изпод ръцете на българските инженери-корабостроители през новото хилядолетие. Годината през която се родих бе 2012. Искам също да споделя, че имам две сестри излезли преди мен от същата майка-корабостроителница. Много били забележките, много дефектите, които трябвало да бъдат отстранявани по тях, за да се появя аз – третата, перфектната сестра."

Стана ли ви интересно? Да? Добре тогава. Продължавам разказа си:

"Един хубав есенен ден корабостроителите слязоха от мен, тъй като строителните работи завършиха, а на тяхно място се качиха моряците от екипажа, който трябваше да ме поведе на първото ми плаване. Кабините и сервизните ми помещения светеха от чистота, облицовките ми бяха монтирани до последния детайл, а машинното ми отделение блестеше като на кораб, излязъл от японски завод – изобщо цялата сияех!

Капитанът и неговите помощници се качиха на мостика, където е вграден мозъкът ми и включиха сложните уреди, с които започнах да виждам и чувам. Механиците пък слязоха в машинното отделение, където е сърцето ми, стартираха механизмите и помпите, и то заби с бърз и равномерен пулс. Моряците от палубата ме закичиха с разноцветни флагове и чисто нови бухти корабни въжета на бака и кърмата. След всички тези приготовления, напълниха тясната за моето огромно туловище докова камера – моята майчина утроба, с морска вода и аз грациозно изплавах, показвайки на всички присъстващи красивия си, блестящ от прясната боя, корпус. На кея имаше много хора. Произнасяха се речи, звучеше музика и сред шум, овации и усмивки моята кръстница разби традиционната в подобни случаи бутилка шампанско в обтекаемия ми, изящно оформен бак и тържествено ми даде името Диамантено небе. Това изписаха с бяла боя на двата борда и кърмата ми. Колко горда бях, че попълвам флотилията на дружеството, което ме придоби и ме включи в състава на новите си кораби. След като ми пожела безавариен и дълъг живот, моята кръстница ме предаде на капитана, който за случая се бе облякъл в официален костюм със златоткани нашивки и маншети. В своята реч, той обеща да ме управлява умело и разумно, както и да се грижи за мен със старанието на добър стопанин. Аз много го харесах, направо се влюбих в него от пръв поглед. Имаше много светкавици, репортери разпитваха инженерите-корабостроители за историята на моето създаване, дори вестниците отразиха събитието с моето кръщение. В новинарските колонки се долавяше надежда за възраждане на завода: "Диамантено небе е най-нов, най-голям от всички сухотоварни кораби, строени в България. Да се надяваме, че строителството на кораби ще продължи… “ звучаха оптимистично заглавията, но уви, доколкото разбрах, това така и не се е случило след мен. Мислех, че ще нося гордо българския флаг, но за мое разочарование на кърмовия ми флагщок вдигнаха малтийското знаме. Преглътнах своето разочарование, все пак екипажът ми бе от български моряци – сънародници, а душата ми си е българска, защото българи ме бяха сглобявали лист по лист от българска стомана.

На другия ден след кръщенето ми, екипажът ме подготви за морски преход. Отдадоха швартовите въжета и умело управлявана от капитана и пилота, напуснах доковата камера и заплавах по канала, който свързва Варненското езеро с Черно море. Съпровождаше ме почетният шпалир на пристанищните влекачи. На траверса на фара „Св. Николай“, където свършва брега и започва царството на Посейдон, влекачите се врътнаха назад, пилотският катер подходи към борда ми и лоцманът ловко слезе по въжения трап. Повдигна глава към високия ми като стена борд и махна с ръка за сбогом. Капитанът наду мощната ми сирена, с което си взехме довиждане с град Варна и заповяда: „ Най-малък напред!“

Така започна моят първи рейс. Спомням си, че времето тогава се случи много хубаво и аз развих пълната си скорост, танцувайки за първи път с морските вълни. Какъв танц само – истински лебедов валс!

След време разбрах, че мога да танцувам всякакви танци, от валс и танго до буги-буги и рокендрол. Ритъма задава океанът, а танца изпълнявам аз. Понякога ме връхлитат бурни ветрове и огромните валове на вълните се стоварват върху палубата ми, разбиват се в корпуса ми, но това не ме притеснява особено, защото корпусът ми е як, а капитаните, под чието управление съм и екипажите, които ме обслужват, са наистина опитни специалисти в моряшката професия и никога не изоставят моите нужди и потребности, в тези трудни за мен моменти. Най-много обаче ми харесва времето, когато океанът спи и единствено тежките редки талази показват неговото велико дихание. През деня слънчевите лъчи нагряват корпуса и палубите ми и аз се припичам все едно съм на тропически плаж, а блестящите бронзови лопуси на винта ми, задвижван от равномерните пулсации на моето сърце – главния двигател, загребват морската вода и оставят бяла пенеста следа по морската повърхност. Вечер пък, докато поря тъмната повърхност на океана, сякаш специално за мен, планктонът просветва със зеленикавата си неонова светлина и зад кърмата ми се разтваря като шлейф неземна, фосфоресцираща диря. Гледам небето, обсипано с ярки звезди и си мисля: „Аз съм Диамантено небе, а вие, мили сестри, сте мое отражение в небето!“ Тогава, в топлия мрак, сме само двамата – капитанът и аз. Той, подпрял се на крилото на мостика и загледан като омагьосан в далечния хоризонт, отпива бавно от чашата си с кафе. Аз, несмееща да се заклатя, за да не прекъсна тази идилия, боботя тихо и ритмично. Обожавам тези наши моменти. Тогава се чувствам истински обичана…

Откак съм тръгнала по широкия свят, обиколих пет пъти земното кълбо, кръстосвах надлъж и шир океани и морета, а колко пъти пресякох екватора от север на юг и обратно, не помня вече. За това време посетих и екзотични тропически кътчета, и свръхмодерни пристанища.

Механизмите ми си работят перфектно, няма ръжда по корпуса ми и по палубите ми. Една привлекателна красавица, малко едра, наистина, с моите двеста метра дължина и тридесет и два метра ширина в ханша, но това съм си аз.

За добрите грижи, които получавам и аз се отплащам на моряците си подобаващо. Не е имало инцидент с никого от тях на моя борд. Посрещала съм ги с любов, грижила съм се за тяхната безопасност и съм ги изпращала във ваканция живи и здрави, удовлетворени от работата си с мен. Затова се връщат отново при мен. Време е да ви кажа и за моите двама капитани.

Те са моите момчета – никога не ме изоставят. Слезе ли единият на брега в отпуск, непременно го сменя другият, защото аз го зова. Питате се как става това? Та аз съм просто един търговски кораб и превозвам товари между пристанищата, нищо повече или по-малко от другите като мен, нали? Ще ви издам една тайна – аз имам душа и чувства, и мога да обичам, също като хората. Ще ви споделя и още нещо - от снимките, които всеки един от тях закача на стената в кабината си разбрах, че моите капитани си имат на брега семейства, жени и деца. Това не ме дразни, ясно ми е, че не могат да бъдат вечно с мен, пък и аз не съм ревнива. Зная че, когато излязат в заслужена почивка, отдават своята любов на семействата си, но качат ли се на борда ми, те са мои и само мои. Грижат се съвестно за мен, мислят предимно за моите потребности и тези на екипажа, а аз им отговарям с послушание и любов. За да не ми изневери някой от двамата с друг кораб, влизам в сънищата на всеки от тях и му припомням всички вълнуващи моменти, които сме преживели заедно. Тези спомени му действат като магия и капитанът отново и отново поема управлението ми, защото разбира, че не можем един без друг."

В момента се извършва смяна на борда ми. Старият екипаж ме напуска щастлив и доволен от мен, а новият ме проучва. Двамата ми любими капитани са с мен в този миг. Правят смяна на управлението ми, която скоро ще документират в корабния дневник. А аз трябва да се сбогувам с единия и да поздравя с "Добре дошъл" другия, затова бързам да приключа с този си монолог.

Благодаря, че ме изслушахте докрай и горещи поздрави на България по прибиращите се вкъщи моряци. Винаги ваша, докато корозията на времето ни раздели: моторен кораб „Диамантено небе“!

Край

ПП: Превод от езика на корабите - Един Скитник (к.д.п. Н.Гешев)