ИНТЕЛИГЕНТНИЯТ НУЖНИК НА БАЙ СТАВРИ

Денят на Бай Ставри от село Безбъдеще започна както обикновено. Изживелият времето си будилник издрънча измъчено, старецът отметна дебелия юрган и стана пъшкайки от скрибуцащото легло. Прозя се сладко и се почеса по главата: „Благодаря ти, Боже, че оживяхме и тая нощ!“ Седна отново на леглото с изтърбушената пружина, нахлузи домашния шаячен панталон, наметна рубашката, останала му от славните времена на казармата и нахлузи вълнени терлици. Погледна големия пръст на левия си крак, излязъл навън и бавно го размърда. Стана от леглото мудно и се засуети около печката на дърва, наместена в ъгъла на стаята. Изкара казанчето с изгорялата пепел и поизмете наоколо. Нареди няколко нацепени дръвца в огнището. Взе кибрита и погледна към книгата на миндера, от която липсваха първите 20 страници. Помъчи се да се сети докъде бе стигнал с четенето снощи, преди да заспи: „А, да! До 24-та страница.“ – сети се и със замах откъсна прочетените страници. Понамачка ги в шепата си и пъхна подпалките в печката. Драсна клечка кибрит и се загледа замислен в лумналия пламък: „Цяла нощ сънувах градски клозети. Ама пък Ленчето как можа да ми прати такава боза за четене! Още ми вони душата от този Естествен роман.”

Ленчето бе дъщерята на бай Ставри и живееше в София, където бе заминала да учи преди 50 години. Вкусила от удобствата на градския живот, вече не искаше и да чуе за родното село, което липсваше на картата на Енергото. По разбираеми причини нямаше и обхват на мобилните оператори. Нито пък тъжеше за бащината къща с екстри като външен нужник и геран с дървено ведро в двора. Ленчето се бе задомила в столицата и си имаше собствена двустайна панелка в квартал Подуене, в която съжителстваше с двете си дъщери и техните семейства. Сещаше се за стария си баща от дъжд на вятър и всяка Коледа му изпращаше книга за подарък, и го абонираше за седмичния вестник „Пенсионерска радост.“ Тази година като по чудо препоръчаното писмо с подаръка пристигна на шести януари: „Пак добре“ – помисли удовлетворен бай Ставри – миналата година падна такъв сняг, че получи коледния си подарък си чак на 1-ви май.

Бай Ставри постави джезвето с вода на печката, отсипа скъпернически лъжичка смляно кафе вътре и зачака търпеливо да заври. Погледна задната корица на книгата, която все още държеше на коленете си. „Най-четеният български роман от съвременен писател.“ – прочете на глас. Поклати глава, оставяйки книгата обратно на миндера: „По мое време любовта бе най-възвишеното чувство, създадено от човечеството. В това писание тук е описан първичният нагон на животните за съешяване, с цел възпроизвеждане на вида. Да си подушат задниците, урината и лайната е присъщо на кучетата, котките и дивите животни. Как стана тъй, че съвременните българи изпаднаха до там, да се държат като скотове?“ След това прозрение, отвори вестник „Пенсионерска радост“. Зачете се в заглавията на статиите, огледа придружаващите фотографии и след като отдели кръстословицата, с която щеше да се занимае по-късно през деня, сгъна вестника на четири. Изпи шумно горещото кафе и получи естествени позиви да посети клозета. Надигна се трудно от стола, взе вестника под мишница, обу подпетените си галоши и се отправи към нужника през заснежената пътечка. Тъй като краката не го държаха вече, за свое удобство, бай Ставри бе обзавел външния клозет със стар стол, на който бе избил дъното. Събу панталона и бархетните долни гащета, отдавна загубили белия си цвят, и се отпусна блажено на импровизираното седало. Докато изпразваше съдържанието на дебелото си черво, накъса вестника на сравнително равни парчета и го наниза на пирона, забит в стената. Скоро към дупката в дъсчения под полетяха позацапаните парчета от пенсионерския официоз.

Между впрочем, нужникът на бай Ставри бе един образован и интелигентен селски кенеф. Познаваше по физиономия всички българки политици, както и лидерите на САЩ, Франция и Германия. Бе прочел и статиите, свързани с тях, с просперитета на държавата и света като цяло. Имаше изградено собствено мнение за всичко и затова бай Ставри редовно си разговаряше с него:

- Пак откраднаха парите на народа! Ц-ц-ц! Прочете ли какви бонуси са си раздали за Коледа тия разбойници от правителството?

- Ей, бай Ставри! Ти не помниш, нали? Така бе и миналата година, че и по-миналата. – отговори дълбокомислено нужникът.

- А обикновените хора – пак вълци да ги ядат… Тези вагабонти знаят само данъци и цени да вдигат. Както върви, скоро и данък „Въздух“ ще ни наложат! – тюхкаше се бай Ставри, докато закопчаваше панталона си.

- Не знам за въздуха, но от последния вестник, който ми пусна, разбрах че ще въвеждат данък „Външен клозет“ – додаде нужникът.

- Ама как така? – изненада се старецът.

- В статията пишеше, че според последните изследвания на видни световни учени, селските клозетни ями отделяме метан, амоняк и въглероден диоксид в атмосферата. Така сме ставали главен виновник за глобалното затопляне и парниковия ефект. За да се справи с проблема, парламентът гласувал Закон за повсеместното кенефно облагане и го приел на първо четене, с пълно мнозинство навръх Нова година. Тъй че – мисли му! Пенсията се стопява… стопявааа… – засмя се накриво нужникът.

- Бе то тука не ни знаят, че съществуваме, селото ни го няма на картата на България.

- А, и в същата статия пише, че на вас данъкоплатците ще ви монтират газомери на задниците. Ще ви замерват вредните газове, които отделяте след хранене и ще ви таксуват в НАП, с данък „Пръднал данъкоплатец“.

- Как бе, как ще монтират нещо на задника ми? – учуди се бай Ставри.

- Ами така, устройството е измислено от немския учен Манаф Ибрикофф, който бе удостоен с Нобелова награда за откритието си. Европейският Съюз одобри въвеждането му сред населението на общността, но се оказва, че има проблем с инсталирането му в България.

- Ама как има проблем? – обърка се съвсем бай Ставри.

- Проблемът се състои в това, че Европейските институции са предложили за монтиране на един цол тръба като размер в целия съюз, а се оказало, че след тестването на уреда сред народните представители от нашата страна, размера се оказал неизползваем. За тях трябвало да се преработи стандарта на „фи 200“ поради огромните размери на отходната им тръба. Виж за бедняци като теб и половин цол стига, нали ти гледам задника отдолу.

Бай Ставри се замисли не на шега:

- Какво ми говориш ти! На стари години тръба в задника ми ли ще завират?

- Не бе, бай Ставри. Нали ти казвам, още не е задължително. Има гратисен период от пет години, докато България ратифицира европейското нововъведение. То на теб колко мислиш, че ти остават?! Няма да векуваш с орлите я!

- Абе прав си, ама знае ли човек. Ще взема да прескоча периода и после срааам!

- Божа работа, не можеш да знаеш със сигурност – обади се след кратък размисъл кенефът.

- Бе кой луд ще дойде тук да монтира тръба в задника? Хайде, остани си със здраве! – махна с ръка бай Ставри, хлопна паянтовата врата и се отправи към опустелия стопански двор. Време бе да нахрани полусляпото грохнало куче. Единствено то му остана последно другарче.

„Кой луд ще дойде ли?“ – поклати побелялата си глава. Горчиви спомени нахлуха в съзнанието му. Само преди година време в двора си имаше кравичка, две козички, в празната сега кочина щастливо грухтяха две прасета, а в двора се разхождаха кокошки, патки и пуйки.

В един слънчев ден дойде изненадващата атака на снайперистите от МВР. По заповед, дошла от Министерството на земеделието, храните и горите, поради съмнения за шап в района, главорезите отстреляха кравата, както си преживяше в обора. Последваха я двете козички на поляната пред къщата. Бай Ставри, който бе на мегдана на селото тогава, разбра какво се е случило едва след като се прибра. Поплака си горчиво над труповете на убитите живинки, след което ги разфасова с помощта на бай Пешо Касапа и нареди месото в буркани за зимата. Оттогава Бай Ставри спря да си прави кисело мляко, защото нямаше от какво, а купуваше такова от лицензирана европейска фирма, дори стана рекламно лице на същата, за грандиозната сума от 5 лева. Не му харесваше на вкус, щото имаше нишесте и сухо мляко вътре, но се успокояваше, че такова е положението в цялата държава.

Не мина много време след този случай и държавниците завидяха на селските хора за домашните пернати. Вездесъщото Министерство на глупостта обяви птичи грип в цялата страна и започна саморазправа с по-малките ферми и частните стопани. Така една сутрин бай Ставри бе посетен от жандармерия и някакви хора, облечени като космонавти. Бай Ставри ги взе за извънземни и извика с апломб: „Здравейте братя по разум! Добре дошли в село!“ Мнимите космонавти обаче го изблъскаха безмълвно, безцеремонно влязоха в двора му и изтрепаха птиците, докато са още в кокошарника. Бай Ставри много се опечали тогава. После си купи вносни яйца от ЕС тъпкани с някаква отрова: „май фипронил се казваше“ и антибиотици, и едва не пукна, след като ги сготви и изяде. „Да си чувате европейските отрови!“ – възмути се и оттогава спря да яде и яйца.

Финалната атака на продажните държавници срещу българския селянин дойде два месеца преди Коледа. След като оповестиха, че българските прасета са прихванали африканска чума от прииждащите на тълпи мигранти, се започна масова чистка на диви и питомни български свине. Бай Ставри остана онемял, когато дружинка от градски ловджии с модерни карабини и дузина кучета обсадиха двора му. Твърдо решен да се противопостави на нашествениците, старецът застана пред кочината и вдигна ръце:

- Нямате ли милост бе, хора? Тези прасенца не са излизали от кочината, откак са се пръкнали!

- Заповед, чиче! Ако не ги гръмнеме сега, ще ни отнемат ловните билети. – обади се брадат бабанко – á, `зéми се дръпни, да не стане инфекция…

Бай Ставри обаче бе решил да отстоява правата си:

- Ама, то това и в турско не е било бе, хора! Ай вървете си по пътя!

Тогава измежду ловците излезе един и му подаде лист някакъв.

- Какво е това? – погледна късогледо текста дядото.

- Призовка от полицията. Който възпрепятства работата ни, трябва да се яви в полицията, за да си плати глобата от 200 лева – обади му услужливо човекът.

Бай Ставри преглътна на сухо:

- Ама как полицията? Аз никога не съм ходил там!

- Имаш една минута да се дръпнеш от кочината – сряза го ловецът.

Бай Ставри го послуша и влезе в къщи. Чу изстрелите „Бум! Бум!, но не видя нищо, защото сърцето му прескочи два пъти „Бам!Бам! и едва успя да стигне до леглото, където се хвана за гърдите. „Отиде си Ставри, инфаркт направих май!“ – присегна се към шкафчето взе една таблетка „Валидол“ и я сложи под езика си. Така и не разбра кога заминаха ловците. Излезе едва привечер и погледна отворената вратичка на кочината. Беше празна. Ловците бяха взели двете прасета. Така старецът остана без свинско за зимата и по неволя стана веган.

Бай Ставри взе брадвата от дръвника и нацепи дръвца за деня. Бе забравил и за политиците, и за държавата. Имаше си достатъчно грижи, за да се занимава с глупости. Поизтупа галошите си от снега и ги събу на пруста. Влезе вкъщи по терлици, остави наръча цепеници и погледна стрелките на допотопния руски будилник на раклата. „Време е да сляза към мегдана.“ – помисли бай Ставри, сложи си калпака, наметна протъркан кожух, намъкна гумените цървули, дето му бяха за нови, и подхванал дрянов кривак в ръка, се отправи към центъра на селото.

„Слизането на мегдана“ бе станало традиция за десетимата старци, обитаващи селото. Най-младият от тях бе на 65, а най-старият – на 98 години. Общо взето това бе нещо като сутрешната проверка в казармата. Да се видят живи ли са, здрави ли са, кой е преживял нощта и да се раздумат, ей тъй, по съседски. Някой ще пусне кьорфишек, друг – прашлясал спомен от казармата, ще поспорят за политика, ще се посмеят и после хайде обратно вкъщи, да разсъждават над клюките.

Когато пристигна, съселяните му пиеха вече втора греяна ракия, насядали на завет в бившето кафене на бай Герги Ханджията:

- Хайде бе, наборе! Взехме да се тревожим за теб, дали си прескочил нощта значи – обади се Павли Зевзека, намигайки с две очи.

- А, добре заварили! – огледа ги бай Ставри и се отпусна на един стол.

- Ей ти една греяна, да се стоплиш – подаде му димяща чашка най-младият сред съселяните му, Димитър, който имаше джип „УАЗ 55“ и бе единствената връзка на селото с човешката цивилизация. Димитър бе поел доброволно функциите на линейка, пощальон, снабдител, пожарникар, стражар и катафалка.

Бай Ставри пое чашката с благодарност:

- Жив да си, Митко! Господ здраве да ти дава! Наздраве, момчета! – запуши носа си с два пръста и изля живителната течност в гърлото си.

- Наздраве! – отговори му в нестроен хор старчески гласове.

- Ами що не виждам баба Снежана Билкарката? – поогледа се бай Ставри.

- А, ти не знаеш ли? – запита го безкрайно учуден бай Герги.

- Какво да знам? – учуди се Ставри. Баба Снежана бе редовен член на съвета на старейшините и не пропускаше ден да не се появи.

- Няма откъде да знае, Герги. Чакай аз да ти разправя – обади се 98-годишния доайен на съвета, дядо Клатушко.

Всички наоколо замълчаха. Все пак дядо Клатушко бе съсед на баба Снежана и първи бе станал свидетел на случилото се. Изкашля се тежко старецът и заразправя:

- Ставам си аз на Рождество Христово по зазоряване, отивам по себе си навънка и чувам откъм къщата на съседката сподавен вик: „Помощ! Помощ!“.

А! Да не е паднала жената, мисля си, то там няма кой да ѝ помогне. Реших се, върнах се за топорчето, че то страх лозе пази, отвързах рунтав Белчо от веригата и го взех за дружинка. Стигнахме до вратника на Билкарката и – що да видим? Вратникът залостен, в къщата свети газеник ли, свещ ли, не знам, явно от Бъдни вечер останал по традиция. И пак: „Помощ. Помощ!“ – тоя път го чух по-ясно, от къщата идваше. Поогледах се, вътре в двора кучета не лаят. Каква е тази работа, джанъм? – викам си и влизам през съборения стобор на съседката. Прескочих падналите камъни и отидох до вратата на къщата: „Тук ли си, Снеже?“ – викам аз и бутам вратата, пък тя открехната на един пръст, чувам: „Ох дядо Клатушко, тук съм вътре, ама не мога да стана. Върза ме за леглото, мискинина!“ Влизам аз вътре и що да видя - наша Снежана стои надупена, вързана на таблата на кревата, бялата ѝ нощница вдигната до таблата, а гъзът ѝ лъщи като месечина с две следи от ръце по ханша. Обърнах поглед аз от срам и що да видя - стаята обърната с краката нагоре! Гардеробът и раклата с чеиза зеят отворени. Одеяла, дрехи и всякаква домашна посуда – нахвърляни. На масата разлети чаши с вино и ракия, на пода до нея чинии с боб и трушия натрошени. От огнището – сажди и пепел из цялата къща. Развързах аз нашата билкарка, закрих ѝ голотилиите и я сложих на стол до масата. Налях ѝ чаша вино и понеже ми се разтрепераха краката, седнах срещу нея, сипах си чашка от шишето с ракията, прекръстих се и я изпих. Снежана изпи виното на един дъх, понамести си фустата и каза:

- Каква беля ме сполетя, байе Клатушко, да ти кажа!“ Подадох ѝ стомната мълчаливо. Снежа я отмахна. „Чакам аз тайнството на Рождество, сложила съм на масата за мен и Светата Дева ястия и вино, изпях два псалма от Псалтира и реших да си лягам. Запрях вратата с топора. Съблякох се аз, нахлузих нощницата и си легнах къде полунощ. Точно съм задрямала, казва, и чувам шум някакъв откъм комина. Светнах аз газеничето и що да видя: изтърсва се като глист някакъв, облечен като Дядо Мраз, ама черен арап, значи, с брада. Скочих аз от леглото и викам: „Махай се, джин! Аз чакам Рождество!“. „Не съм джин аз! Колюдар ма казват у маалата!“ Отвори един голям чувал и вика: „Давай всичко бабо! Баница, кебап, вино и ракия. Давай и парите!“ Изкара един нож и ме плаши. „Чакай, чедо, свят празник е за нас българите!“ – викам аз – „Ще ти дам баница, вино. Ама оставяй ме жива, пари немам. Ошав ще ти дам, орехи...“. „А не мой така, бабка, аз седем джуджета храня, осмото на майка си в гъза чака! Мене Христос ми е казал: въри, сурвакай ги гяурите, земи им втората риза, нахрани джуджетата и Айшето!“ – вика тоя и ще ми реже главата. „Ей там, на масата е всичко“ – викам. Тоз взе, че ме цапардоса по главата. Кога се съвзех гледам вързал ме за леглото, надупил ме значи, намерил 50-те лева, дето криех у килотите и ма оправил. Масата и стаята, гледам – обърнати. „Божке, викам – това ли заслужих! Барем да ма беше утрепал! Как ще изкарам с тоя срам, Боже!“

- Аз се уплаших – каза бай Клатушко – върнах се вкъщи, заделих 20 лева, отрязах половин хляб, половинка сирене, та ѝ ги занесох, да не е без нищо, че грехота е! Ама не, Снежана като легна – ще умира. Ма недей бе, Снеже, какво ще правим без теб - плача аз на стола до нея. „Не мога бай Клатушко, вика, мене Господ ме е оставил. И само едно повтаря: “Дзън-дзън-дзън, миризлив крадец снове навън“ – разплака се старецът.

Всички слушатели обросиха бели глави. Никой не отговори на бай Клатушко. Ракията им загорча. Мълчаливо, един по един, старците взеха да се разпръсват.

Бай Ставри също се затътри обратно към дома. Сълзите криволичеха по небръснатото му отдавна лице, докато се прибираше вкъщи. Имаше за какво да си говори с Интелигентния си клозет в близките няколко дена.

Край