ИЗПОВЕДТА НА СТАРИЯ МЕЧ (ЖИТИЕ И БИТИЕ НА ЕДНО СТАРО ОРЪЖИЕ)
Не че няма нови ножове. О-хо! Вие не знаете какви остри ножове се правят сега. Но тези новите ножове имат проблем - или не знаят да говорят, или нямат думи, с които да разкажат своето житие и битие, това аз не мога да преценя.
Но има и други ножове, стари като мен. Те имат история. Виж, с тях спорим, намираме приятели общи, както и врагове такива. Та, основната разлика между нас, старите ножове и тези новите е очевидна. Въпреки че са по-остри и по-блестящи, те са правени на конвейер от машина, тоест – те нямат душа. Ние старите сме други. Майстор ковач ни е правил и вдъхнал душа и самоличност, докато ни кове. Ние си имаме имена. Е, поне повечето от нас. Аз например много харесвам името, което ми даде моят създател ковача Марко – „Непобедим“.
Сега в днешното модерно време, нас не ни имат за нещо повече от парчета ръждясало желязо, но ние сме част от миналото на човечеството. Участвали сме в създаването и падението на всички цивилизации и държави по света.
И така, реших да опиша своя дълъг живот от буца руда, до парче земна пръст с цвят на засъхнала кръв.
Намери ме един рудар, от тези стари българи, дето копаеха земята, за да изкарат прехраната на семейството си. Казваше се Войсил. Така го кръстили, за да владее силата на занаята, предаван в стари времена от баща на син. Войсил изучил тънкостите на рудокопачеството до съвършенство от своя родител мървака Радоил. В тези времена рудокопачите бяха свободни хора. Единственият господар, когото признаваха над себе си бе царят Търновски. И когато станал на възраст, когато младежът се превръща в мъж, Войсил поел отговорността за цяла рударска бригада и гордо носел титлата утман.
***
Войсил строеше подземни коридори към рудните жили в сърцето на Берковската планина. Имаше нюх към рудите и никога не се бе обърквал. Рударите го уважаваха и слушаха, защото нито една жертва не бе дала неговата дружина. Не се шегуваше Войсил при укрепването на миньорските шахти. Ценеше човешкия живот. Винаги се подсигуряваше с дебело, здраво дъбе, а не полузгнили чуруци. Ровеше и ровеше Войсил недрата на земята и така стигна до сърцето на Берковската планина.Търсеше сребро, така нужно за защитата на окастрената държава на Иван Шишмана и залагайки живота си, стигна до... мен. Какви усилия само, майко мила! И накрая какво? Вместо така мечтаната скала от чисто сребро, намери мен. Аз бях сърцето на планината. Изсмя се Войсил невесело, докато ме оглеждаше – едно огромно парче руда с червеникав цвят. „Ето че, късметът ми изневери“ – махна с ръка. „Нищо, теб ще измъкна, за да си направя меч!“ – напъна яки мишци и ме изтръгна от планината.
От там, току що откъснат от скалата-майка, ме извлякоха на белия свят и видях, че съм заобиколен от други по-малки от мен, бели буци с медни на цвят отблясъци. „Сребро. Помислих – скъпо, но не е силно като мен.“
Натовариха ме в кола теглена от биволи. За моя радост рударите ме сложиха най- отгоре на купа. Докато се друсахме по пътя за Берковица, потъвах между останалите късове руда, мачкайки меките нещастници. Внезапно Войсил, който водеше каруцата извика: „Стой! Тази буца е дотук.“ – хванаха ме груби ръце, измъкнаха ме от удобното гнезденце, което си бях направил между останалата руда и ме захвърлиха грубо на поляната пред ковашко огнище, сред купчина раздробени камъни. Бях пристигнал пред ковачницата на майстор Марко. Войсил ме посочи: „Виж какво ще излезе от това тупарлаче“ и подкара каруцата по пътя за Търнов. Сребърната и медната руда бе предназначена за царските технитари. Ковачът кимна и влезе обратно в каменната си ковачница.
Месеци наред гледах как по-малките камъни хвърляни от чираците в огъня се прераждаха в палешници, мотики, сърпове и топоришки. Новите им стопани ги вземаха от ръцете на ковача, радваха им се, галеха ги със загрубелите си, напукани от труд пръсти. „Това ли се очаква да излезе от мен?“ – мислех разочарован, та аз съм сърцето на планината! Дори надменното среброто и медта, с които пътувахме насам, осъзнаха моята сила.
Горещото лято отмина и времето се развали. Валя дъжд седмици наред, след това падна сняг и затрупа поляната, селото и самия мен. „Дано само не ме раздробят на парчета! Така ще изгубя силата си.“ Останал сам, тревожно се мъчех да предвидя събитията, които ми бе предначертала съдбата. И тогава, снегът още не се бе разтопил, ковачът Марко дойде при мен. Обгърна ме с ръце, разтресе ме. Посегна към голям железен чук, който носеше със себе си, вдигна го над главата си и ме трясна с все сила. Така се запознах с Крали Марко – голямото боище, с което взе да ме налага ковачът. Много бой отнесох аз от Крали Марка, обаче освен че паднаха малки късчета скала и полепнали камъчета от мен, останах цял, та взех и че заблестях, огрян от слънчевите лъчи.
„Ти си бил цял бе, токмак! Ще станеш за меч, една буца – едно оръжие. Утман Войсил ще е доволен.“ – заключи Марко, сваляйки чука. Ковачът накара тримата си чираци да ме вдигнат и пуснат в разгорялото се огнище. Аз се отдадох на удоволствието, поглъщайки лакомо топлината на разлудувалите се пламъци. Влязох неугледна буца, а се преродих в смъртоносно оръжие. Бях истинско желязо – гъвкаво и ковко, огнената стихия ме сътвори, водата, в която ме охлаждаха, ме закали. Трима души ме коваха непрекъснато в разстояние на седмица. Обикновените сечива стояха захвърлени на страна в ъгъла на ковачницата и чакаха търпеливо своето време.
На седмия ден ковачът ме изглади с вълнена кърпа, огледа ме преценяващо и бавно каза „Време е за изпит. Издържиш ли силата на Крали Марко, ще те бъде, не успееш ли обаче - правя те на дузина сърпове. Ще им правиш компания на тия, ей там в ъгъла.“ – посочи купчината сечива с дебелия си пръст. Погледнах изкривените и затъпени сърпове. Драги читателю, ясно ти е какво си помислих.
И така, положиха ме легнал върху две яки бичмета, но нямах упора в средата. Тримата почернели от саждите чираци застанаха около мен. „На вятъра ли ще остане този денонощен труд?“ – прочетох в широко отворените им очи. Аз им отговорих със зарево от отблясъци на фона на внезапно разгорелите се пламъци в огнището. Ковачът, моят сътворител, пристъпи напред, огромен и космат, застана пред мен. Виждах единствено блестящите му очи и чудовищната сянка на Крали Марко в ръцете му. И тогава майсторът надигна страшния чук. „Я сега!“ – извика, докато го стоварваше отгоре ми. Крали Марко ме удари в средата. Огънах се до пода. Ядосах се не на шега. Така се изстрелях нагоре, че отсякох яката букова дръжка на тежкия чук и порязах челото на ковача.
„Ехаа!“ – извикаха тримата чираци, отскачайки назад. Крали Марко се строполи на пода безпомощен. Аз елегантно легнах обратно на бичметата. Ковачът изтри потеклата кръв от челото си и се усмихна широко. „Добра работа, създал съм те с душа! Ще те нарека Непобедим. Войсил ще е много доволен. Достоен си за силната му десница!“ И така, след като преминах успешно изпитанието на майстор Марко и неговия огромен чук, аз получих първото си име. Не мина много време и ме представиха на първия ми собственик – моят откривател, рударя Войсил.
Снажният мъж, десетник в царската войска, ме пое в ръцете си и ме развъртя във въздуха. Понесох се елегантно в убийствен танц. За секунда само с лекота посякох поставените на колове тикви, предварително побити от чираците. „Добро оръжие си ми направил Марко!“ – похвали ковача Войсил. „Изпитах го с големия Крали Марко. – обади се майсторът. „Не само издържа на саблени удари, но и реже добре. Виж!“ – показа позарасналата рана на челото си. „За спомен от него ми е, дано не се окажа на пътя му някой ден.“ Войсил претегли тежината ми още веднъж - „Добре балансиран, колко искаш за него майсторе ?“ Марко тръсна глава: „Нищо няма да ми плащаш. Само защитавайте селото и земята наша, че те агаряните са ей там.“ – показа с ръка баирите заграждащи долината. „Завладели са Средец казват, а то няма два дни езда до там.“ Войсил трепна - „Истина ли казваш? Дали поганците са завладели крепостта на бан Янука? Нещо не ми се вярва.“ „Не знам, странници някакви минаха от тук, те донесоха слуха.“ – вдигна рамене ковачът. „А, да не забравя, нарекох меча Непобедим. Ако не ти харесва името, кръсти си го по твое желание.“ „Добро име си му дал, Марко, ще го дам на гравьор, да го изпише.“ – Войсил подаде ръка за сбогом, ковачът я стисна и изпрати с поглед отдалечаващия се конник. „Господи, помози – да закриля нас и да служи вярно на господаря си!“ – прекръсти се майсторът прибирайки се в ковачницата.
Годината беше 1383 от рождението на Божия Син.