ИГРАТА НА БОЖО (Част 4 - Лъжепророкът)

Матей 24: 24 – 25 „Защото ще се появят лъжехристи, и лъжепророци, които ще покажат големи знамения и чудеса, така щото да заблудят, ако е възможно, и избраните. Ето, предсказах ви.“

Светът се бе поуспокоил. Божо имаше последователи почти по цялата земя – от двете Америки през старата Европа и Азия, транзитно Африка, та чак до Австралия. Майка Гея се крепеше на незначителен брой почитатели, несамоосъзнали се природозащитници живеещи здравословно в планината, както и дивите племена в екваториалните джунгли, но Господ не ги смяташе за заплаха, тъй като тия се култивираха бързо поради непрекъснатото изсичане на девствените гори на планетата. Вече не печаха съседите си в първобитни огнища, а в барбекю, и ги похапваха със салфетки, пластмасови ножчета и вилички, замърсявайки всичко наоколо с пластмасови отпадъци. Сатана се опитваше да събере свои почитатели, създавайки нови кумири и съблазни и това повече притесняваше Божо, защото човеците бяха лековерни и се увличаха по сатанинските залъгалки. Особено зле ставаше положението в Америка, където под внушението на съперника му, човеците обожествиха парите и златото, загърбвайки Божиите закони.

***

От малък, Петърчо искаше да стане известен и да изпъкне пред всички деца в родното си село. С помощта на „дървения Господ“, изучи Божието слово от своя баща, свещеника Коста и реши, че това не му е присърце. Едва изчака да понаучи четмото и писмото в малкото бащино селце Хадърча и отхвърча към големия град Варна, по-далеч от закостенелите нравоучителни догми на стария си отец. Отвориха се очите на малкият Петърчо в космополитния морски град. Научи, че освен средновековните църковни канони има и други по-интересни неща на белия свят. Сатана вече нашепваше лукави приказки в ухото на младия човек, отдалечавайки го все повече от Божиите закони. И ето, че един слънчев ден Петър напълни старото си поочукано куфарче с малко лични вещи, обу подарените от състрадателни хора кондурки и се отправи на пътешествие към „Страната на неограничените възможности“. Пристигна с кораб на пристанището в Бостън и се почувства като откривателя Христофор Колумб. Не, че някой му обърна внимание. В „най-демократичната“ държава се занимаваше малко с учение, малко и с миене на чинии в един китайски ресторант, ядейки остатъците от вечерята на американците. Милионер не стана, но получи сертификат за практикуване на медицина(само че не и в Америка). Отчая се Петър. Зъзнеше в тънкото си палто под напора на мразовития вятър, докато обикаляше по калните улици на Бостън в напразно търсене на „мекото на хляба“. Никой тук не искаше да знае за българския студент, дошъл да търси заветното щастие. Ето и сега, почука на тази врата, на другата, но навсякъде го връщаха. Накрая се отправи омърлушен към малката си квартира, отключи скърцащата излющена врата и се тръшна с дрехите в изтърбушеното легло. Тежки мисли налегнаха младия мъж докато зяпаше сивия таван, заслушан в монотонното прикапване на водата в мръсния умивалник, който използваше и като кенеф, поради липса на такъв на етажа. Хазяинът му бе дал срок пет дена да освободи стаята: „А сега накъде?“ – запита се отчаян – „Да се хвърля в оловно-сивите води на океана?...“ На вратата се почука. Петър погледна със съмнение към нея: „Някой се объркал.“ На вратата се почука обаче повторно. Стана с тежка въздишка и отвори. На прага стоеше мъж на неопределена възраст, облечен в черен костюм.

- Здравей, Питър. Ще ме пуснеш ли вътре? – усмихна се благо мъжът.

Петър се засуети. Отстъпи навътре. После пак застана на пътя на непознатия:

- С кого имам честта..? По какъв въпрос, господине?

- Не ме ли помниш, Питър, приятелю. Аз съм Сатанаил. Не съм Господин, но... – влезе безцеремонно мъжът, избутвайки настрана слисания младеж. Огледа бедняшката обстановка и с погнусена гримаса седна на единствения проскърцващ стол в стаята. Погледна към пристъпващия от крак на крак Петър:

- Идвам с бизнес предложение, приятелю. Затвори вратата и седни на леглото – Петър бавно затвори вратата на стаята...

Тук на спокойствие Сатана успя да убеди лековерния младеж в своите идеи, даде му напътствие как да създаде нова секта и го убеди да се върне обратно в родината си, където да проповядва нова ерес на лековерните балъци, забравили род и традиции.

Петър бе схватливо момче, обичащо славата и парите, та възприе идеята бързо. Нямаше повече работа тук в Новия свят. Събра нещата си и с благословията и парите на Сатана Лукавия се завърна в България и по-точно във Варна, където познаваше лековерието на местните „нови граждани“, търсещи сензации и нови фетиши. За кратко време разби на пух и прах всички конкурентни самозванци от рода на „факира Мити“ и организира окултната секта „Всемирно Бяло братство“ в противовес на Православието. Сети се как някога като дете играеше на „Ала-бала-ница“ и разчитайки на глупостта човешка, написа непонятната измишльотина „Хио-Ели-Мели-Месаил“, която стана мото на набиращата популярност секта. За капак се прекръсти на Учителя Беинса Дуно, хвърляйки в екстаз всички франкофони. За велика радост на кръвосмучешитите комари населяващи тръстиките около града, накара ахмаците да обикалят Варненското езеро по тениски и къси гащи, създавайки патешкото ходене „Паневритмия“ и докарвайки им маларична треска.

***

Божо гледаше екрана с зяпнала от удивление уста. Накрая се почеса по главата замислено: „Е това е. Сатана привлича моите хора посредством този палячо и шарлатанин Беинса Дуно. Ама как се е кръстил този, даже не мога да го произнеса без запъване това откачено име. Откъде го изкопа тоя образ и откъде измисли това лъжеучение? Че намесва и моето име и подлъгва праведните, шмекер такъв! Този мошеник е като троянски кон в моето поле. Ще се наложи да го елиминирам, за да спра Сатана.“

***

Петър се взе на сериозно, но прогонен с камъни и фашкии от гагаузо-фанариотската интелигенция на „следосвобожденска Варна“, реши, че е време да се премести в столицата София, където шопите вече сменяха потурите и цървулите с „френк“ дрехи и тепърва се отваряха към света, разигравайки на живо комедията „Криворазбраната цивилизация“. Броят на последователите му достигна 40 000 заблудени души. С течение на времето амбициите на Беинса Дуно се разраснаха до космически размери. През лятото на 1934 г. „Учителят“ изведе своите последователи и ученици на екскурзия край Седемте рилски езера, където под внушението на доайена Сатана продължи работа върху музикално сценичната си идея – паневритмията. След края на сеанса на мястото останаха купища боклуци и екскременти. Упражнението паневритмия се практикуваше от сектантите от „Бялото братство“ и неговите последователи в продължение на 75 години. В резултат от сатанинския обред, чистите като сълза ледникови езера жабунясаха, а редките планински цветя начело с еделвайса изчезнаха, оставяйки спомен за съществуването си само по значките, забодени по реверите на Братството ...

***

Тук геймърът Майка Гея не издържа на тормоза и се отказа. Районът на Седемте рилски езера бе последния неопетнен природен оазис в България и атаката на Сатана успя да я изкара от Играта. Както се изказа по-късно самата госпожа в интервю пред репортер на „Вселена ТВ“: „Отказах се от играта, защото одеколонът „Луцифер 666“, използван от Петърчо, вони на непрани чорапи и от него ми се повръща“. След това изказване на Майка Гея, в което имаше голяма доза продуктово позициониране, одеколона употребяван от учителя Бениса Дуно стана най- модния мъжки афтършейф използван от уважаващите себе си столичани в онези стари времена в София. След оттеглянето на геймърката от „Цивилизация Земя“, зелените еколози останаха сиротни и изпаднали под грешни влияния, тръгнаха по грешен път. Спориха с подобни на себе си загубеняци за втора, трета и стотна кабинка към чукарите на отдавна дефлорираната планина Пирин, прибирайки някоя парица за успокоение на съвестта. Накрая се превърнаха в смешна политическа формацийка, нямаща нищо общо с първоначалната кауза, от която се пръкнаха.

Сатана потри доволно космати лапи. Свали директорското си сако с емблемата на Основно училище „Вселена “ и го метна небрежно върху дивана в дневната. Опашката му леко похлопа по пода на стаята, докато изключваше компютъра си. Прекара език по дългите си кучешки зъби. „Почти спечелих Играта, остана само тоя келеш – ученичето Божко…“

Господ следеше ситуацията с тревога. Оставаха двамата със Сатана, а конкурентът набираше преднина посредством човешката алчност и глупост. „Време е да ми дойде идея някаква.“ – помисли омърлушен. Това, че Майка Гея се отказа, не го радваше. Макар да му бе опонент, чувстваше Майката повече приятел, отколкото конкурент. Сега оставаше сам срещу звяра, кръстил себе си Сатана. Не го зарадва излязлото на екрана съобщение: „Браво, Господ, вие преминавате в последно ниво на играта „Цивилизация Земя“ – „Земен свят“.

***

Мобилният му телефон иззвъня сякаш от друго измерение. Изпаднал в дълбок размисъл, Божо го чу чак на петото прозвъняване. Обърна се ядосан и изохка, изключвайки зарядното, на което току що се опари. „Преди колко време го включих, мамка му! Ще се подпаля тук!“ Вдигна телефона към ухото си, смучейки изгорените си пръсти:

- Ало?

- Къде си, Божидаре? – позна строгия глас на създателя си.

- Току-що свършихме часовете в училище, тате – опита се да говори бодро Божо и намигна усмихнат в огледалото зарадван на добрата си импровизация. – Писаха ми шестица по история – излъга нагло.

- Защо не си бил на училище днес? Обади се класната ти – въпросът на баща му докара позиви на суха кашлица в гърлото му, студена пот изби по врата на Божо и се стече под формата на малка струйка по настръхналите косъмчета на гръбнака му, попивайки в отдавна невиждалата пране фланелка. Червата в корема му отреагираха на стреса. Почувства, че незабавно трябва да отиде в тоалетната.

- Аз, ох.... тате! Много ми е лошо, трябва да отида до тоалетната – опита се да се измъкне Божо – болен съм, температура имам и повръщам.

- Защо не се обади, че си зле бе, сине? Майка ти щеше да остане при теб! На доктор щеше да те заведе ако трябва...

Божо влетя в тоалета секунда, преди червата му да се изпразнят. Докато се опитваше да събуе гащите, с ужас усети как изтърва мобилния си телефон в тоалетната чиния. „Идвам си след...“ – бе последното, което излезе от говорителчето на апаратчето. Чу се мощно изпръдяване и телефонът изчезна под напора на естествената нужда. „Ужас!...“ – помисли печално Божо, сгърчвайки нос от последвалата миризма...