ИГРАТА НА БОЖО (Част 3 - И Господ въздаде)

Писано е в старите, ама много старите книги, а после след като те станаха на прах, на други по-нови книги:

„След като видя, че напътствията, дадени от Земния му син Христос не бяха изпълнени, а за сметка на това изкривени и усукани до неузнаваемост, само и само да обслужват интересите на определена господтваща върхушка, Господ даде сила и знания на един човек на земята, а беше 10 века след Христа.“

„Господ“, с какъвто геймърски никнейм бе влязъл в играта, имаше и други герои, но ги загуби нелепо, срещу малко ползи и повече вложена емоция вместо стратегия. Така останалите играчи в „Цивилизация Земя “ елиминираха основните му фигури Исус, Мохамед и Буда.

Всички те измряха нелепо. Тук Божо бе безсилен. Все още се учеше как да играе на компютърната игра „Цивилизация Земя“. Бе успял да натрупа някакво предимство, жертвайки най-силните си козове, но в момента бе принуден да се свие в едно ъгълче, което се наричаше България. До края на трето ниво оставаше малко време, а за да успее в този тъмен и варварски свят, му трябваше супергерой. Измисли си един такъв и го кръсти поп Богомил (на своето име – Божо).

Попът бе последния му коз, да се опита да се задържи в играта и да върне своето предимство в явно загубената вече партия. Оставаше финална атака на останалите играчи, преди да настанат последните часове на светлина за Господа и неговите хора в този измислен виртуален свят. След това идваха мракът и пурпурните тъмни цветове на останалите геймъри. Господ въздъхна , затвори очи и натисна кейпада за последният си ъпгрейт. Очакваше някакъв супер герой, като например Рамбо, или капитан Планета. За негово разочарование обаче, се появи мизерен изпокъсан поп от средновековието, чиято душа стоеше между зъбите от суеверен страх и изтощение. „ Време е да се отказвам“ – помисли разочарован Божо, поглеждайки часовника на стената. „Време е за училище, пак ще закъснея. “ – отчете с досада и стисна пубертетната пъпка, излязла наскоро на бузата му. Пъпката каза „цвък!“, а Господа - „Ох!“ – и без да иска натисна клавиша „ентър“. Образът се активира и забравил болката от спуканата пъпка, Господа се почеса по изпотената вдлъбнатина между двете си задни бузи, бъркайки с цяла шепа в широкия обезцветил се от пране анцуг. Напъна се и пръдна гръмко, извръщайки към екрана затлъстелия си от обездвижване задник. Намести диоптричните очила на носа си и затвори очи, за да се съсредоточи. Очилата му се изпотиха от напрежението.

Да! Вече бе готов за битка! Знаеше, че другите геймъри имат изключително силни играчи, но Господ бе взел своето решение. Щеше да остане онлайн в играта и да им нарита задниците, както на Сатаната така и на Майката Гея, Тангра, Перун, Вотан, Тор, както и на всички по-малки охо-боховци . Изтри очилата си в раздърпаната тениска, несменяна от месец и се приготви. „Ще им разкажа играта на тия! Този свят е мой!“ – Така неусетно пожертва днешния учебен ден, в битка с непознатите опоненти.

***

ПОСЛЕДНИЯТ КОЗ НА БОЖО

„Случи се, че в годините на православния цар Петър в българската земя се появи поп, по име Богомил — по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя" — пише старобългарският писател презвитер Козма.

Накъсаните му избелели дрипи, замитаха праха от напуканата от жега земя. Прегърбил се под тежкия товар от цепеници, привързани към гърба му, попът пристъпяше колебливо по каменистата козя пътека. Потта бликаше от всяка пора на изпосталялото му тяло и се стичаше на ручейчета изпод кирливата шапка, подлютявайки без друго възпалените му очи. Богомил залитна настрани и падна. Цървулите от свинска кожа се вирнаха във въздуха, хилавите пищялки и мръсните му нозе се оголиха.

- Господи, пази раба твой, мили Господи! Ако си счупя я крак , я ръка сега, игуменът Макарий ще ме продаде на галерите, дето идват оттатък морето. – Поп Богомил се изправи на колене и набожно се прекръсти. Целуна грубия дървен кръст, висящ на шията му и се изправи, отупвайки прашните си дрипи. Парцалите по тялото му, кърпени най-грубо от полусляпата му сестра, нефелната Джура, едва скриваха голотиите на попа.

Внезапно от небето отекна гръм в трептящата от следобедната жега гора. Богомил стреснато се огледа и плю в пазвата си. „Черният си няма работа. Докара ли някоя градушка сега, свърши се с назе. Пак ще стоим гладни цяла година и ще просим на верисия от господаря. И пак ще задлъжнеем“ – прекръсти се още веднъж и чевръсто засъбира разпилелите се цепеници. Следващият небесен гръм, се чу много по-близо. Небето притъмня, като че падна мрак над грешната земя. Студен повей пресече тялото му и Богомил се изправи, потрепервайки. Последвалата светкавицата отне зрението му за минута. Оглушителен тътен накара ушите му да писнат. Попът отвори очи и погледна към притъмнелия град долу в залива. Небето и морето се бяха слели в една тъмнилка. Гемиите, кръстосващи морето, сякаш се бяха изпарили в преизподнята. „Ще кажеш, че Второ пришествие настава! Не можеш стигна града, преди да удари халата, Богомиле...“ – душата му изстена в суеверен смут – „Това е работа на Рогатия. Търси да отнесе невинни души в пъклото“ – попът се огледа отчаяно. Клоните на съседните дървета се огънаха от поредния повей, злокобни шумове се чуха от вековната гора зад гърба му. Космите на врата му настръхнаха. Поп Богомил погледна стръмната хлъзгава пътека, която водеше към градчето. Вдясно от пътеката бе скалиста урва, която свършваше в дълбока пропаст. Паднеше ли там, нямаше да намерят кокалите му с години. Вляво бе каменистото гробище на града. „ Свято място.“ – помисли си – „Колко светена вода се е изляла тук, пък и колко молитви за упокой на душата са казани.“

Следващата мълния порази със страхотен трясък вековно дърво, току зад гърба му. Хвърляйки вързопа с дървата, попът хукна панически към гробището. Подхлъзна се и падна пред огромен стар оброчен камък, търкулнат от праведните християни на Созопол в края на гробището. Закри главата си с ръце, молейки се за спасението на душата си. В падналия сумрак светкавиците осветяваха покрито с лишеи демонско лице, издълбано от отдавна измрели идолопоклонници, живели нявга по тези земи. Заваля градушка едра като кокоше яйце, помитайки всичко наоколо. Свил се на кълбо, попът се примири и се подготви да се представи пред Създателя. Чуваше трошенето на камъни и дървени кръстове около себе си и не смееше да вдигне глава. Времето минаваше, а все още бе жив. Така посрещна и неусетно настъпилата нощ. Постепенно трещящите светкавици се разредиха, гръмотевиците се чуваха далеч навътре в морето. Градушката премина в дъжд, от който подгизна и затрепери от студ. Поп Богомил се престраши и надигна глава. Не виждаше нищо в пълната тъмнина, завладяла света, не се виждаха нито Луната, нито звездите. „Бог запази праведният свой раб Богомил! Обаче не е хубаво човек да остава нощно време в гробищата!“ – сети се за разясненията на баба си относно обкръжаващия го свят, повтаряни му от ранно детство. Потръпна страхливо. Знаеше, че тогава излизаха създанията на тъмните сили и властваха над грешната Земя. „Ето, оня ден погребахме там кръвника Митър. Лош човек, на съвестта му тежат сума пътници, дето изби за парите им на пътя за Адрианопол. Вярно притежаваше палат насред града, току до манастира, ама сам Владиката дойде да забие железен колец в сърцето му, кога се спомина. Сега дяволите го въртят на шиш, а той им дава по жълтица, да го оставят да си почине за малко. Ами колко приказки за бродници, вампири и неживи бе чувал да се разказват из града. Затуй, падне ли сумрак, всички врати се затварят, а кандилото не трябва да изгася.“ – страховете отново завладяха съзнанието на Богомил. „Сега ще скокна и за има-няма една софра време, съм долу до крепостта.“ – знаеше, че караулните няма да го пуснат, ама друго си е да си долу при живите. Попът се изправи разтреперан от студ и суеверен страх. Погледна страхливо към изображението върху камъка, зад който се бе скрил. Оттам го гледаше Дяволът виторог, с лукава усмивка. Прекръсти се набожно и зашепна: „Опази, Боже, грешнего своего раба Богомила!“ и тръгна към мъждукащите в далечината пламъчета от огньовете, накладени в крепостта.

- Връщаш се назад ли, Богомиле? Там, където си толкова нищожен, че дори не забелязаха отсъствието ти?

Гласът го стресна, попът се озърна наоколо, правейки кръстни знаци и кукиш с такова усърдие, че широкият ръкав на расото му заприлича на стрелкаща се в ниското лястовица:

- Ти си дявола, искаш да прелъстиш моята душа, но аз те разпознах!

- Обикновено, когато някой ти спаси живота, му дължиш поне една благодарност, не е ли тъй, Богомиле?

Попът побягна в тъмното, като крещеше:

- Анатема, анатема! Върни се в Пъклото, където си създаден!

Спъна се и падна, ударът в земята изкара всичкия въздух от дробовете му. Поет от инерцията се претърколи по острите камъни, наранявайки изпосталялото си тяло и падна в плитката яма на предварително изкопан гроб. Богомил се изправи на колене в калта и завика:

- Не ме убивай, пощади ме, Господи – аз не съм виновен! Господарят ме прати да му събера дърва в гората!

Никой не му отговори. Попът падна обратно, в дъното на ямата и зарида горчиво.

Внезапно, изгрялата изпод облаците Луна се скри, а светеща с неземна светлина сянка с качулка на главата се възправи пред него. Ужасéн, Богомил погледна между калните пръсти, с които стискаше очите си.

- Не съм дошъл тук да те моля, Богомиле. Ти сам ме повика. – огромната от атмосферната рефракция фигура се приведе и му подаде ръка. „Не е Дявола!“ – помисли облекчен, виждайки човешко лице срещу себе си. „Не е и дърт…“ – загледа се в едва наболата брада и пълното пъпчиво лице на подаващия му ръка. С много драпане и пързаляне, попът бе издърпан от ямата. Погледна неестественото бледо сияние, излъчвано от фигурата пред него. Така си представяше светците и ангелите, повлиян от наивните рисунки в църквата на манастира, където служеше.

- Кой си ти? – попита с треперещ глас.

- Божи пратеник съм, Богомиле. Господ ме изпрати, за да ти покажа верния път. А ти ще предадеш, това знание на праведните, нищи духом люде!

- Ама как? Аз съм крепостен инок, собственост на манастира „Свети Пантелеймон“ в светата Праория. Едва чета Евангелието, а да пиша знам само името си.

- Не е нужно да си книжовен, за да разбереш истината. Те тия, книжовните, те заместиха истината за Божия Син и я изопачиха с лъжи и витиевати празни приказки. Те станаха лакеи и блюдолизци на господарите, забравиха словата на Спасителя за равенство и братство. На теб се пада великата чест, да избавиш хората от техните хищни козни.

Сащисан от ужас, попът затвори очи, усети как напрегнатият му от страх мехур се изпразва и тогава в съзнанието му се появи образът на Исус Спасителя, изографисан в манастирската църква. „Насрах се, Господи…“ – сподели наум преди да приключи с молитвата. Отвори едното око. Отвори и второто и погледна невярващо:

- Ти ли си, Сине Божий, Спасителю наш? – загъгна с треперещ глас.

Образът на Исус му се усмихна. Ръката му се въздигна и направи кръстен знак над Богомила.

Попът се пльосна по корем в локвата и занарежда неправилно запомнените слова от Требника.

След молитвата се изправи на колене. Срещу него стоеше отново тъмната качулка:

- А може би това съм аз – рече тварта, намираща се пред него, приемайки образа на Господаря на долната земя, забил тризъбеца си в прежде почившия владика Никодим:

- О, Анатема на теб, Луцифере! – попът за пореден път се изпъна по лице пред създанието пред себе си:

- Предпочитам да избода очите си с клечката която държа между пръстите си, отколкото да виждам скверният ти вид!

Настъпи мълчание след изявлението на праведния поп. Мина време. Попът каза последната си молитва, подготвяйки се за най-лошото, когато почувства потупване по рамото. Повдигна глава отчаяно:

- Взе ли ме в Пъклото, където ми е мястото, стопанино?

- Не, Богомиле. Ти бе изпитван досега. Погледни ме в очите и възприеми, това което ще ти се даде от Господа.

Поп Богомил погледна в дълбоките всепоглъщащи очи на съществото пред себе си и занемя. Видя и научи неща, до които не бе се домогнал ничий човешки дух досега. Как падна обратно на земята, не разбра. Колко време стоя така – също. Дойде на себе си със слънчевия изгрев и се надигна от пускащата изпарения нагрята земя. „Помни, ти си първозваният!“ – нашепваше още гласът в главата му. Стана от влажната земя. Примижа към напеклото слънце и разтърка очи.

Поп Богомил излезе от гробището и тръгна по Голямата земя. Бе придобил знания безкрайни, нечовешки. Можеше да пророкува, знаеше, че може да пише и то не запомнени текстове, а свои собствени мисли. Задачата му бе една, да вразуми поробените люде и господарите с новите знания за спасение на човешкия род. И поп Богомил тръгна на път по потъналата в духовен мрак и невежество земя, за да разнася факлата на Господ за истинско познание и свобода човешка. Откъдето минеше пътеката просветваше, някъде пламъкът надделяваше, другаде обаче бе загасян от поклонниците на Сатаната, облечени в черно, но по-богати и от царе.

Въпреки препятствията и спънките, които срещаше по пътя си, попът продължаваше да организира общини от равноправни люде, разясняваше, обясняваше на нищите целта на Сатана и другите езически богове да отклонят хората от правия път, който водеше към небесния Рай. Така с течение на времето успя да спечели голям брой люде за каузата, на която се бе посветил.

В една от богомилските общини, където бе отседнал, при него дойде един големец – владееше няколко села и имаше каменна кула в равнината. Хората му работеха ангария, а нямаха с какво да нахранят децата си. Големецът бе заболял – големи циреи покриваха цялото му тяло. Къде ли не бе ходил, дарове на манастири, църкви и светци бе правил, но състоянието му не се променяше. Дори търновградските врачове вдигнаха ръце от невярната болест. Циреите се пукаха, изливайки лошо миришеща жълта течност и на тяхно място се образуваха нови такива. Така и докараха горкия човек, на носилка, при попа.

- Тялото ти е отровено от преяждане и препиване – погледна го изпод вежди Богомил – ако искаш да живееш, ще ти се наложи да се откажеш от земните наслади, човече!

- Ох, няма накъде… – изпъшка страдалецът, зъзнейки от треска макар и завит с дебело кожено одеяло – твой съм, отче Богомиле, помагай! Комай нищо друго не ми остава.

Изслуша отчаяното заявление на човека Богомил и каза:

- Чакай тук, аз отивам за биле, що сме събрали тук с братята и сестрите – и излезе от колибата.

Не мина много време и попът се върна с две глинени паници в ръце. Намаза мълчаливо циреите на нещастника и го погледна в очите:

- Слушай сега, управнико. Ще мажеш циреите с това мазило, ама само то няма да ти помогне. Раздай на своите хора храна от препълнените ти складове, че умират от глад, а работят на тебе. Ще постиш един месец време. На вода и хляб само. Нищо мазно, мляко или друго блажно. После пак ще дойдеш.

Големецът се оправи като по чудо, точно след един месец. Дойде на крака в богомилската община, водейки със себе си каруца с дарове. Поп Богомил и праведните гледаха мълчаливо процесията.

- Идвам да ти благодаря, отче! Благодарение на теб прескочих трапа и се излекувах – извика големецът към посрещачите – нося ти и дарове.

- В грешка си, болярино. Не аз те излекувах, а Господ. Аз съм само раб Божи и изпълнявам дадените ми от Него поръки и наставления. А даровете можеш да раздадеш на бедните. Ние тук имаме каквото ни е нужно.

- Ама защо Господ не ме чу, като дарявах на манастири и църкви в негово име – обърка се боляринът – ами вместо това ми донесе това наказание.?

- Защото, там служат на Сатаната, а не на Господ, болярино. – Богомил излезе напред измежду тълпата със скръстени на гърдите ръце – Тялото ти спасихме, но душата – не. Ти избирай: праведното божие слово или лъжливите обещания на вашите чернокапци.

Боляринът се обърка:

- А къде да намеря праведното божие слово, щом го няма в Светата Православна Църква?

- Тук, болярино. При праведните братя и сестри.

Боляринът Кръстан бе въведен в учението на богомилите. След като стана „съвършен“, той разпространи проповедите и учението на поп Богомил сред болярската върхушка в столицата Търнов. Дори Патриарха и Царя разбраха за новата опасна ерес, проповядваща равенство и братство. Това бе твърде опасно за устоите на държавата и господстващото болярство. Бе обявена награда за залавянето и довеждането на бунтовния поп в столицата, където да бъде публично наказан. От поп Богомил обаче нямаше и следа. Сякаш бе изчезнал вдън земя.

След изчезването на размирния поп, властниците се успокоиха. „Всяко чудо за три дни!“ , историята показваше, че всеки такъв опит обикновено свършваше с изчезването на създателя си. Успокоиха се и така не забелязаха главоломно увеличаващия се брой на богомилите в пределите на царството. Вместо да загасят малкото пламъче в неговият зародиш, българските първенци и църква го оставиха да се разгори, а самото битие го превърна в мощен огън, преминал от изток на запад през цялата земя и превръщайки хората в мислещи същества, допринесе за зараждането на Ренесанса и бързото развитие на новаторството в средновековна Европа. Викаха им с различни имена. Бяха жълтопопи, торбеши, албигойци и катари.

Папската мафия в Рим, проповядваща съвсем друга ценностна система на господари и роби, се видя в чудо. Организира дори Кръстоносен поход срещу същите тия роби, дръзнали да научат и възприемат познанието, което им носеше Богомилското учение и потопи в кръв средновековна Европа.

Господ гледаше с неприязън на преоблеченото като мъжки фазан човече, взело функцията на негов глашатай. „Папа! Какъв си ти бе? Кой ти даде право да съдиш от мое име?“ – ядосваше се Божо.

Сатана, чийто продукт бяха демоните от Ватикана усети твърде късно грешката, която допусна. Все едно да хвърлиш камък върху кошер с пчели. Вместо Господ да застане на тяхна страна се случи неизбежното: От едно поостаряло като смисъл учение, с времето се нароиха стотина. Много хора в Европа се отказаха от услугите предлагани от Папата и неговите администратори, че и взеха да не си плащат годишните вноски дори. Но Папи, реши да им отвърне и с последни усилия им организира Вартоломеева нощ. Това бе последният сериозен провал на църквата в Рим през късното средновековие. Хората се отвратиха от тях и ги загърбиха, създавайки няколко самостоятелни църкви. А Галилео има наглостта да се изкаже след съдебния процес, който му организира Инквизицията : „И все пак Земята се върти!“ – ех какви многознайковци се бяха навъдили!

***

Показалеца му клъвна бутона „Дилийт“ и поп Богомил изчезна. „Добра работа свърши отчето!“ – доволно си каза Господ – „Време му е да изчезва от сцената, преди да са го набелязали другите геймъри.“

На екрана на компютъра се появи надпис :„Поздравления Господ, вие се класирахте за четвърти кръг“. Божо потри радостно ръце. Трети кръг на онлайн играта „Цивилизация Земя “ завърши току-що. Бе сритал задника на Сатана и останалите участници в играта. Вместо да отпадне в зародиш, неговият ход с мизерния български поп се оказа брилянтен. Така, не само че не го изхвърлиха от играта, ами успя да спечели предимство пред останалите геймъри.

За следващия етап на играта „Цивилизация Земя “ се класираха само трима: Господа, разбира се (с най-много точки), Сатана и Майка Гея, а отпаднаха Перун, Тангра, Вотан и Тор. С тях си заминаха великаните, елфите , драконите и останалите митични същества.

***

Божо стана от стола пред компютъра и раздвижи затлъстялото си тяло в победен непохватен танц. Погледна часовника на стената. „Съучениците ми са свършили учебните часове. Ще трябва да питам някой за домашните.“ – отбеляза наум и се отправи към хола. Хвърли поглед към масата, където се мъдреше бял лист. Приведе се и прочете бележката написана от майка му: „Ще се върнем късно с татко ти, не ни чакай. Поръчай си храна по телефона. Обичам те, мама.“ Божо отвори хладилника и погледна без ентусиазъм съдържанието му. Остатъци от пица, някакви огризки от салами и заготовки със спагети. Не му се ядеше това. Взе кенче кока-кола и се отправи обратно към стаята си. Седна на стола пред компютъра и втренчи поглед в екрана. Надписът на играта го подканяше да започне четвърто ниво. Броячът отброяваше последни секунди до започването. Божо отпи мощна глътка от кенчето, уригна се гръмогласно и натисна клавиша „Ентер“.