БУТАФОРЕН РАЗКАЗ ЗА ЕДНО СЕЛСКО СТОПАНСТВО

В една далечна галактика, на светлинни години от Земята, друга планета се въртеше около своята звезда Райко, наречена така от планетарните жители, които, пък, от своя страна именували дома си Гея. Обитателите на планетата Гея , живееха в села пръснати сред поля, гори и езера.

Главният герой на този разказ се казваше Боже Господа и живееше в село Еврото. Селото бе доста многолюдно, хората тук живееха задружно и си помагаха взаимно, е, не че нямаше крамоли и раздори, но те бяха бързо потушавани на събранията, организирани от местната управа наречена Селски Кооперативен Евросъюз. Селския Кооперативен Евросъюз събираше членски внос от всички кооператори, а също така подпомагаше чрез субсидии закъсалите си членове. Местната парична единица се наричаше „евроманги” и селяните я използваха при всичките си сделки.

По богатите селяни с голям имот и животни живееха в центъра на селото и в западната му част. Боже Господа беше от сравнително бедните селяни с малко стопанство и неугледна къща, затова и стопанският двор на Боже Господа се намираше в най-източната част на селото. На юг дворът на Господа граничеше с имотите на комшиите Реджеп Таипов и Зорбас, на запад беше селския двор на Томислав Сърбев, а на югозапад имаше една хавра пълна с магарешки тръни и троскот, където Господа и другите съседи пускаха добитъка на паша. На север от стопанския двор на нашия герой минаваше отходния открит канал на селото, наречен от селяните Дунав, а отвъд него имаше засято поле с кукуруз, от който ставаше чудесна мамалига. Каналът се вливаше в едно блато на края на селото, където бе и източната граница на дворното място на Боже Господа. Блатото бе известно под името Черното море.

Зорбас, южния съсед на Господа, бе весел човек - бохем, и много обичаше веселбите и безгрижния живот. Теглил бе много евроманги от взаимоспомагателната каса на кооперацията, които изхарчи набързо и с невероятна лекота. Съселяните му виждаха, че Зорбас няма намерение да връща кредита, затова се събраха и решиха да наложат на съселянина си запор на нивите и продукцията. Зорбас беше много ядосан и на кооперативното евросъбрание заяви, че смята да продаде двора и нивите, и да се изсели в друго село. Тогава по-заможните членове на управата на селото се разтревожиха не на шега и отпуснаха още заеми на безотговорния си съселянин, с уговорката да върне всичко за период от хиляда светлинни години. Господа гледаше на всичко това с нескрито подозрение, но тъй като нямаше право на глас в управата на селото, просто си замълча, клатейки глава. Това, обаче, е една друга история, а сега е време да видим как се справяше самия Господ в своето стопанство.

В зората на новия ден, цялото поселение на стопанския двор отпочиваше блажено. Преди изгрева на августовското слънце, нощният хлад бързо се стопяваше, отстъпвайки на омарата, която предвестяваше появата на Райко.

В къщата се чу металното изпукване на пружина и скърцането на дъските от дюшемето. Скоро външната врата на къщата се отвори с пронизително скърцане и достолепният стопанин на този селски дом излезе навън. Потрепвайки от нощния хлад, Боже Господа сънено се препъваше към външния клозет на своята „др’жава”, както наричаше гордо имота си. Поселението обитаващо др’жавата на Господа постепенно се събуждаше. Вече се чуваха привичните шумове като кудкудякане, пръхтене, грухтене, пърдене и други такива звуци. Голямото куче пазач - типичен представител на породата шопска дървеноглава овчарка, именувано Бойко, се протегна и изръмжа тихо, показвайки на Господа, че положението е под контрол и тази нощ произшествия няма. Господа потупа Бойко по плоската космата глава , надумвайки го разнежено ‘Браво на моя охранител, браво на Бойко’, при което кучето близна с благодарност ръката на своя стопанин. Малкият му помагач изджавка нервно откъм другия край на двора, показвайки присъствие. Дребния помияр, който намери край реката, миналата есен докато бракониерстваше, Господа именува Цветан. И изобщо всички твари в тази др’жава имаха собствени имена, дадени им от стопанина.

След като се облекчи, Господа затръшна вратата на клозета и зашляпа към сайванта с подпетените гуменетки. Време бе да нахрани „подопечния си народ”, както сам се изразяваше за животинките, които обгрижваше в стопанството. Забърка ярмата за прасетата, отсипа смески за пернатите и свали, една бала люцерна за телетата и магарето. От горния край на селото звучаха вече виковете и свирката на чобанина Барак циганина , познат на всички в село като Обамата. Барак не бе тукашен. Бе дошъл от едно далечно село отвъд голямато езеро, за да се цани на работа. Господа се разбърза, свали мандалото на външната порта и навика овцете навън. Една по една, блеейки сънено, излязоха овцете: Миглена кривоустата, Корнелия, която беше млекорекордьорката в стопанството и ваклата Лиляна. Игривата коза Мая изоставаше на крачка от тях, а след тях припкаха младите пръчове Радан виторогия и Петър Московски рунтавия. Господа седна отпред на пейката пред вратника, запали цигара и ги загледа. Щуравата Мая отново бе загубила торбата сутиен който ѝ бе ушил, за да не си нарянава бозките. Петър му се виждаше нещо измършавял, явно не слизаше от чуждите кози, Радан пък беше като гламав – само въртеше глава наляво и надясно, блеейки отчаяно. “Ще му бия чука” ,мислеше си Господа лениво. Виж, Корнелия бе добре, гърба ѝ се бе налял две педи, а млякото ѝ бе гъсто, па вкусно. “...Миглена е митилява овца..”, продължаваше на ум да философства Господа, “ .. тази есен ще ѝ бая!”, зарече се той, шляпвайки младата Лиляна зад ушите с пръчката. “А изяш фаса ми пък сега”, избоботи ядосан той, виждайки как овцата се опитва да налапа горящата угарка. Обамата се приближи, каза традиционното: ’ Ади пускай ги в американския колеж’ и подкара стадато нататък. Господа изчака стадото да подмине, стана, почеса се отзад, изкара бавно гащите от цепката на задника си с два пръста, па влезе обратно.

Райко вече огряваше селския двор. Животните щъкаха буща в ограденото пространство, създавайки какафония от звуци на доволство и щастие. Пуякът Росен гордо се разхождаше като изтукан между всички птици. Беше се надул и накокошинил опитвайки се да впечатли пуйките Кристалина и Ирина, които кротко кълвяха кукуруза, купен от Господа с евросубсидии. Пуйките обаче не искаха и да знаят за него. Все пак пуякът Росен не остана незабелязан. Най- малкият син на Господа, Христо, вече бе изкарал лъка, направен от братовчед му Мишо Архангела ( както му викаха в село хлапетиите) и поставяше стрела на тетивата, когато Роската мина покрай него с разперана опашка и оголен като мишена сфинктер. Христо не се поколеба и секунда, опъна тетивата и стрелата полетя с шеметна скорост право към целта. Улучен точно в десятката, Роската посърна и перата му се свиха, нищо не остана от гордата пуешка осанка. Закуцука мълчаливо със стърчащата от задника му стрела и се скри в кокошарника. Удовлетворен от постигнатия резултат, Ицо реши че денят започва чудесно и изприпка навън от др’жавата, хлопвайки външната врата със силен замах.

Нерезът Делян преяде и сега грухтеше доволно, търкайки старателно гръб в дирека на кочината, докато майка му, старата свиня, все още ровеше със зурла в копанката, обирайки остатъците от булашика. Господа почеса Делян отзад по тлъстия врат, мечтаейки си за суетнята около Коледа, свинския кебап с руйно винце и надениниците с греяна ракийка. Гледайки сцената през спуснатите си клепачи, овчарката Бойко тупаше несъзнателно с опашка, представяйки си димящите вътрешности и хрупкавите кокали, пълни със сладък костен мозък. Райко напичаше все по-яростно, а нерезът Делян и старата му майка се прибраха в кочината си, наречена от Господа „ Лафката” по някаква си негова приумица.

Ятото от кокошки, ярки и пилета, които съпругата на Господа, Мириям, наричаше галено „моят парламент”, кълвеше яростно подхвърлените от ръката ѝ просени зрънца. “На пи-пи, на пи-пи-пи” гальовно ги привикваше тя. “Ко-ко , Ко- ко”, отговаряха кокошките и с благодарност следяха ръката, която ги хранеше. Пак бяха дали 10 яйчица, с умиление си мислеше Мириам, жалко само, че дъртата лидерка на “парламента”, Цецка спря да снася от старост. Колко ли време ще трябва, за да уври в тенджерата, пресмяташе стопанката. Мириям хвърли последните зрънца, изтупа престилката и тръгна за сатъра. Петелът Сергей стоеше самотен и гордо изправен на стобора, откъдето зорко наблюдаваше своето кокоше царство. От време на време изкукуригваше пронизително, показвайки не само в др’жвата на Господа, но и в цялото село, че именно той води парада. Домашният котарак, Ахмед, излетя скорострелно из вратата на къщата, където се бе намъкнал без позволение, сподирян от домашната метла, с която Мириям умело даваше направление на неговото придвижване. Откачил се от ударите на метлата, Ахмед лениво пресече двора, минавайки на безопасно разстояние от вързания Бойко и се отправи към блатото, граничещо с оградата на стопанството откъм източната страна. Тук Ахмед бе застигнат от гъсоците Валери и Красимир, които със съскане и плясък на крилата го подгониха обратно към плевника, наречен от Господа „Сарая”. Подгоненият Ахмед се метна на покрива, откъдето изгледа досадниците с присвити очи, след което бавно и достолепно се отдалечи. Гъсоците Валери и Красимир решили, че са отбили поредната атака към границата на имота от мигранти, се врътнаха на кривите си плавници и затътриха тлъсти трътки към блатото, където деляха една територия с патешкото ято, начело на което бе неадекватния, но винаги оперен паток Волен.

Магарето, Георги Първи, съсредоточено зобеше магарешки бодили и троскот в хаврата, досами стопанския двор, където Господа го бе вързал да пасе. Георги бе тъпо магаре, но с големи амбиции. Въпреки че никой не го броеше за жив, Георги си бе внушил, че трябва да стане шеф на „подопечния народ”. Ето защо, за да покаже присъствие, Георги изправяше глава и от време на време изреваваше “А-бе-вее” ,размахвайки дългите си уши. Обикновено на призива отговаряше комшийската магарица Татяна с едно гръмогласно „А - нее – неее”. Малко по-отдалечени, пасяха тревица кравата Румяна и трите телета Томислав ,Даниел и Николай, като от време на време и те промучаваха, колкото да не е без хич.

Господа излезе в двора с идеята да изрине лайната на „подопечния си народ”, когато случайно забеляза промъкващия се към курника съседски котарак Лютви. Лютви бе питомец на комшията Реджеп и от време на време прихождаше в др’жавата, за да свърши някоя пакост. Миналата есен Лютви успя да отмъкне един чатал наденици от пръта, където съхнеха и Господа бе твърдо решен да му го изкара през носа. Без да откъсва поглед от наглеца Лютви, Господа бавно се наведе взе подпетената си гуменетка и прицелвайки се в движение, я засили към нищо неподозиращия котарак. Улучен между плешките, Лютви панически хукна да бяга, влизайки по погрешка в обсега на помияра Цветан, който бе следил цялата тази операция с нескрит интерес. “Дръж бре, изяж го !” - викаше неистово Господа, подскачайки на един крак и Цветан се хвърли в атака, джафкайки до полуда. Шашардисаният Лютви с пет лъвски скока се намери в другия край на др’жавата, където за отрицателно време се изкачи на върха на старият орех и реши там да прекара времето до падането на нощта. На слизане от дървото, обаче многострадалният Лютви бе пресрещнат от бойно настроения Ахмед , който го гони, дра и хапа чак до оградата на др’жавата. Тук, оставен най-после на мира, нахапания и издраскан Лютви се прибра у дома накуцвайки.

Господа имаше и два папагала, докарани от големия му син след едно от неговите презокеански плавания. Папагалите бяха пъстри хубавци от породата “Юпи” и се казваха Симеон и Коко Василев. Живееха в голяма клетка, която Господа изкарваше от време на време навън, за да ги погрее слънцето. Симеон и Коко обичаха много постна пица и бръщолевеха само заучени от американците глупости, та подопечният народ, обитаващ др’жавата, бе спрял да им обръща внимание. Тогава, обаче, двата папагала започваха да правят най-различни маймунджилъци в клетката, за да привлекат вниманието на останалите твари в двора към себе си.

Вратата на къщата се отвори и първо огромния дирник, а след това и неговата собственичка, стопанката Мириам, излязоха навън. Балансирайки с голям леген в едната ръка и коша с пране в другата, благоверната на Господа засурка чехли към външната мивка. За да не потъмнее от прането сребърния ѝ пръстен, Мириям го свали от пръста си и го остави върху плота на мивката. Пръстена ѝ бе подарък от Господа, от времето, когато бяха ходили заедно на панаира в далечното село Катар и имаше красив надпис „КТБ”. Мириям се сети, че не е взела домашния сапун и се затътри обратно към къщата. Свраката Цветан В. мълчаливо гледаше цялата тази процедура и преценявайки, че е безопасно да открадне съкровището оставено без надзор, долетя до плота, клъвна пръстена и отлетя зад плета на др’жавата в посока запад към двора на съседа Томислав Сърбев. Само бухалът Сотир бе свидетел на наглата кражба, но тъй като невиждаше добре на светло (беше късоглед и свиреше първа цигулка в птичия оркестър), само завъртя глава на 180 градуса и избуха глухо. Бухалът Сотир и групата кукумявки, на които бе началник, бяха свидетели на много случки в двора, защото живееха в една хралупа на стария орех, откъдето се откриваше панарома към целия стопански двор. Не смятаха обаче, че трябва да бъдат съдници на подопечните твари, само от време на време залавяха по някой невнимателен безименен сив мишок, който изяждаха с голям апетит. Мириам се върна на чешмата и забелязвайки липсата на пръстена, запустосва отчаяно, заоглежда се наоколо, но не видя предполагаемия крадец. А тя си мислише за маймуняка Мони Куборготски, сещайки се какви поразии бе направил шебека преди няколко години, когато далечният съсед Хуан го бе изтървал от каишката. Тогава Монката бе окрал каквото може от др’жвата на Господа, включително неизпраните чорапи на стопанина, а това си бе чиста наглост. И сега от време на време, маймунякът успяваше да се отскубне от каишката и идваше да краде, каквото завари. Този път, обаче, Мириам не виждаше обичайните маймунски опустошения и разбра че крадецът е друг.

Междувременно Господа, подпрял се на стената в плевника, оглеждаше тройката въдичарски куки, които бе приготвил за хващането на най-големия си враг – сляпото куче Иван Командира . Войната между двамата продължаваше от десетилетия. Когато Иван за пръв път се появи в двора и приватизира подмолно половината от засетите с евросубсидии картофи, Господа разбра, че се сблъсква с опасен враг, който ще го краде целогодишно. Така и стана, нищо не спираше хайдука Иван, ненаситникът обираше цялата продукция на Господа и последният реши да прибегне към крайни действия, изразяващи се в хвърляне на бомбички в дупките на опасната гад и залагане на въдичарски куки с примамки. Вместо да изгони хайдука, се случи обратното, Иван се размножи и цял легион от пладнешки „ъндърграунд” разбойници атакуваха др’жавата на Господа. Господа изпсува мъченичеки и се оттласна от стената. Ръката му усети гадна лепкава слуз и Господа се избърса гнусливо в дочения си панталон. Току що бе размазал плужека наречен Пламен Ореховски и не съжаляваше за това.

В др’жвта на Господа имаше и други обитатели, като котилото сиви мишки, ятото кафяви връбчета, черните косери, две двойки гугутки и множество разнообразни насекоми. На тези твари обаче стопанина не бе дал имена, защото не му представляваха интерес, пък и бяха прекалено много. Всички тях Господа наричаше пренебрежително „електората”. Електоратът бе оставен да се спасява и оцелява сам както може и не рядко биваше замерван с камъни и тровен, ако е мишка, бит с прашка, ако е пернат, или размазван с чехъл, ако е буболечка. Общо взето така поминуваха обитателите в стопанския двор на Боже Господа от селото Еврото находящо се на планетата Гея, в Галактиката ‘Средния от трите’.

Край.