НЕНУЖЕН

Йордан се понадигна от койката и погледна през издраскания финистрин към изгряващото слънце. Примижа от силната светлина и вдигна ръка в опит да засенчи очите си. Да, сега наистина го видя. Петър, капитанът на новия буксировчик на параходството „Кастор“ приближаваше по кея към изживелия времето си, бракуван влекач „Фекда“. „Идва да ме види!“ – зарадва се искрено старият моряк. Рядко, много рядко се сещаше някой за обездвижения бивш боцман, намерил подслон в стария, също като него, изоставен влекач.

- Добро утро, бай Данчо! – провикна се Петър и пристъпи по сходнята на старото корито.

- Добро да е, Петьо – отговори старецът и се усмихна – влизай, влизай. Вратата е отворена. – опита се безуспешно да надигне от койката изпосталялото си тяло.

Вратата на каюткомпанията се отвори, изскърцвайки на отдавна несмазваните си панти и Петър подаде глава и надникна в сумрака на кабината:

- Как си днес, Барба? – подаде ръка на лежащия мъж.

- А, не мога да се оплача. Стана няколко дни, болките в гърдите отминаха, но не мога да стана. Нещо съм отпаднал.

Петър огледа масата, където стоеше почти недокоснатата храната, която бе донесъл преди три дена. Водата в пластмасовата туба също стоеше непокътната. Проучващият му поглед се спря върху бледото лице на стареца. Забеляза ситните капки пот по челото и мокрите бели кичури по слепоочията на приятеля си.

- Боцмане, така не може! Трябва да отидеш на доктор…

- Не мога да мръдна, Петьо, пък и какво ще ми каже доктора, което да не знам?

- Не е така, бай Данчо, ще взема да повикам някой, да те вземем с кола ако трябва – говореше и сам не си вярваше много.

Старият се усмихна:

- Остави това, ами кажи някоя клюка. Какво става по белия свят?

- Ето ти вестник, да четеш. – подаде му свитият на руло ежедневник, който държеше в ръката си – Днес ще отплаваме към Босфора, един от нашите кораби – „Вихрен“, е аварирал и е на дрейф, та директорът ни изпраща да го провлачим до Варна за ремонт.

- Е, случват се такива неща, то е техника, ще го ремонтират.

- Ще мога да те навестя, чак след няколко дена. Нося ти тук малко провизии, да изкараш докато ни няма – посочи към торбата, която бе поставил на плота. Водата в тубата гледам стои, не пиеш ли? Да ти помогна ли да седнеш?

- Сам ще стана след малко. Благодаря ти за провизиите и вниманието, Петьо. … - отговори Йордан.

- А, ами то е човещина, Барба, аз занаята от теб съм го учил. Как да те оставя? – погледна часовника на ръката си и каза – Тръгвам, боцмане, след половин час трябва да отплаваме. Ще те навестя, след като се върнем. Може би след два-три дена.

Петър стана от стола и подаде ръка на стареца. Данчо стисна подадената ръка:

- Поздрави момчетата от екипажа и лека проводка на кораба, Петьо!

Петър излезе от каюткомпанията на палубата и ловко скочи на бетонния кей. Старецът каза тихо след него:

- Господ да ви пази, момчета, и сполай ви за добрините.

Капитанът на „Кастор“ не го чу.

Ловко маневрирайки в пристанището и входния канал на пристанище Варна, Петър изведе влекача „Кастор“ в открито море, рапортува на диспечера от трафик контрола и предаде управлението на малкия съд на рулевия Стоян. До позицията, където стоеше на дрейф „Вихрен“ имаше повече от 12 часа път и капитанът слезе на откритата палуба на кърмата. Загледа се в килватерната струя, изхвърляна от равномерно въртящите се витла, а мислите му неволно се отправиха отново към стария моряк, лежащ безпомощен на изоставеното, готово за скрап старо корито. Познаваше бай Данчо още от ученическите си години в техникума по корабостроене и корабоплаване, когато караше задължителния плавателен стаж по корабите. Много от морските термини и тънкостите на занаята бе научил от стегнатия по онова време, як боцман Йордан. Минаваха годините, а приятелството между двамата си остана живо. Виждаха се отвреме-навреме на брега, срещаха се и по моретата. Така и неустно дойде времето, когато бай Данчо се пенсионира и реши да се отдаде на заслужена почивка на брега. Петър вече се бе прехвърлил на работа на влекачите и старият моряк често го навестяваше при разходките си до морска гара. Разговаряха си за живота, за новото амплоа на боцмана като пенсионер. Така Петър узна за ежедневните скандали, които двете омъжени дъщери и жената на бай Данчо, му вдигат, за натякванията, че тук той е излишен и ненужен. „Не са свикнали да се застоявам на брега.“ – стигна до своя извод бай Данчо. Накрая боцманът вдигна ръце, подписа пълномощно да вземат пенсията му и приживе приписа семейния апартамент на щерките си, само мир и любов да има.

Вживял се в спомените си, Петър поклати глава. Уви. „Човек предполага, а Господ разполага“ – сети се за думите на старите моряци. Не мина много време и ето, че един късен есенен ден боцман Йордан цъфна пред „Кастор“ с очукан куфар в ръка. Петър го забеляза от палубата, където заедно с шеф механика оглеждаха протритото буксирно въже, поизчисти омацаните си ръце с един парцал и слезе по сходнята на кея:

- Живо-здраво, бай Данчо. Какво те води насам с този багаж? – подаде ръка на приятеля си.

- Изгониха ме от къщи, Петьо. Събрах малко дрехи в куфара и като се чудех накъде да поема, взех че се озовах тук.

- Как тъй те изгониха, Барба? – стреснат го погледна тогава Петър.

- Не можах да издържа на скандалите, целият блок ни разбра вече. Нямало място за мен. Апартаментът бил малък, а голямата щерка е бременна и трябва стая за бебето – жалва се боцманът.

- И сега какво? – запита Петър

- Какво ли? Ще помисля, трябва ми време да реша къде да отида. Ти си върши работата, не се занимавай с мен – седна на кейовата пушка, бай Данчо и се загледа в набраздената от вятъра морска повърхност.

Петър вдигна рамене и се върна на влекача. Работата по смяната на буксирното въже му отне целия ден и едва привечер се сети за стареца. Поогледа се към кейовете на морска гара, но те бяха пусти. Единственото, в което се спъна погледа му бе изоставеният на двадесет метра моряшки куфар. Сви се сърцето на капитана. Слезе на кея и се изкачи на верандата на Морската гара. Оттук се откриваше гледка към пристанището и залива. Поогледа се, присвил очи и тогава го видя. Самотна фигура до фара на вълнолома. Стоеше с гръб към него, отправил поглед към развълнуваното море. Петър изтръпна. Бе видял големият камък в краката му. Разбрал какво става, младият мъж хукна към фара. Дъх не му остана но успя. За секунда… Още бягайки извика:

- Спри, боцмане! Недей!

Бай Данчо трепна. Не очакваше да има жива душа тук през това време на годината. После пусна камъка на циментовата площадка. Петър спря до него и каза:

- Ще измислим нещо… Остави на мен. Имам идея… Тази вечер съм дежурен на влекача. Ще преспиш при мен в каюткомпанията, а утре ще говоря с началството. Тук имаме един бракуван влекач – ей там на неработния кей. Ще се настаниш на него, докато си намериш жилище.

Бай Данчо се обърна с лице към него. За един ден се бе състарил с десетилетия. От очите му се стече сълза:

- Защо не ме остави да приключа? Никой вече няма нужда от мен. За какво ми е този живот?

Критичният момент бе отминал, разбра Петър.

- Недей така, боцмане. Нужен си на всички, които са имали честта да работят с теб. Хайде – протегна му десница – и твоите хора ще разберат, че са направили грешка, че си им нужен.

Тръгнаха обратно тогава. Прибраха очукания куфар и се качиха на влекача. На другата сутрин Петър хукна към параходството. Намери началника на спомагателния флот и му разправи историята на бай Данчо. Началникът се обади на зам.-директора и след кратко съвещание решиха да назначат старият боцман за пазач на бракувания стар влекач на заплата. „И така до днес“ – изправи се от перилата Петър и се отправи към мостика.

♦♦♦

Късно през деня „Кастор“ стигна до авариралия кораб. След няколко маневри успяха да подадат буксирна проволка на „Вихрен“. Провлачването до Варна отне два дни. След като швартоваха кораба на кей в ремонтната работилница на параходството, на Петър най-накрая му остана време да прескочи до стария грохнал влекач. По привичка се провикна още докато приближаваше:

- Там ли си, бай Данчо?

Обичайният отговор обаче не последва. Петър скочи на кърмата на коритото и приближи към открехнатата врата на каюткомпанията. Бутна я и усети тежка миризма. Погледът му се спря върху непипнатата торба с провизии, която бе оставил на стареца преди три дена. Видя изхлузената надолу, безволева ръка и пристъпи навътре. Старият моряк лежеше на нара по гръб. Очите му бяха затворени, а на лицето му бе застинала лека усмивка. Подхвана студената ръка и я положи на гърдите на мъртвеца. Петър излезе обратно на кърмата, въздъхна и запали цигара. „На бай Данчо вече нищо не му трябва. Бог да го прости!“ Загаси фаса и скочи на кея.

Едва изкараха вдървеното тяло през вратата на тясната кабина. Обадиха се на близките на боцмана, но никой не дойде да прибере тленните му останки. Накрая се наложи управата на параходството да поеме разноските по погребението на бай Данчо. На прясно изкопания гроб бяха само Петър и гробарите. Нямаше речи, нито сълзи. Скромен венец върху дървения кръст над купчината пръст завърши формалностите по погребението. Гробарите се поогледаха и като разбраха, че няма да получат бакшиш, си отидоха. Петър остана сам на пустата алея в града на мъртвите. Запали цигара и дълбоко се замисли за съдбата. Усети се, когато фасът опари пръстите му. Загаси го в кошчето за боклук и след това си тръгна.

По ирония на съдбата, още на следващия ден се намериха купувачи на стария бракуван влекач. Тъжен, Петър наблюдаваше как влекачът отплава на своя последен рейс към режището на непотребни кораби в Турция.

07.06.2019

Край